се намирахме.
Где български жандарин, околийски началник, управител или министър най-после може да кротне подобен моабет с такова спокойствие и големство? То е и немислимо. Противоречия се явяват и във възпитания, и в минало, и в традиция, и в понятия, и в национална държавна гордост. Гдето и да се турят сравнения, фиаското е очевидно. Дали с Илдъръм Баязида и Шишмана, или с Амурата и Асена? И да би желал българският жандарин, и да се би напрягал, пак не може се удари с турския заптия. Като насядаха около своя чаушин, който ги покани най-напред; като се облегнаха величествено на възглавниците на лакът; като запушиха чибуците и цигарите; като засърбаха каветата, което ставаше с ред и с такт, по старшинство и по чин, т.е. най-напред опъваше чаушинът и най-продължително сърбаше, а после идеха и другите; като почнаха разговорите, как най-големият даваше тема, как всички слушаха и не прекъсваха никому думата, макар той и глупости да говори; какво уважение и почести владееха един към други; като заповядаха на кмета и на кехаята да развеждат
Кефът на каветата трая около един час. После дойде мастиката и мезетата, които отидоха още за по- дълго време. Почна се най-после генералното сражение с поръчаните през деня ястиета. Щом казаха „бисмиляхим“ и се наведоха над паниците и саханите, всички онемяха вече, всякакви смехове и разговори престанаха, уважение към софрата. Манджите, които оставаха, пращаха ги нам с кехаята със забележка да ядем и помним, че това е за последен път, и да благодарим на еди-кого си чауш ефенди, който не иска да останем гладни, макар и да сме му душмани. Гощаванието трая твърде малко, турците не обичат да се гевезят на софрата, което било грешно и недостойно. Когато те се оттеглиха вече и си измиха ръцете и устата — обичай в тях, — когато се излегнаха отново, оригванията им издаваха глас, като кога се отварят шампански стъкла.
На мръквание нас затвориха в яхъра на домовладиката и освен караула, който поставиха на вратата, за по-голяма сигурност заключиха в синджира ни още двама българи, от двете страни, които и като се почешехме, трябваше да ни усетят. Заповедта, която се даде на последните, беше такава, че ако се случи нещо да избягаме, те ще да бъдат обесени с децата си заедно. Дордето траеше кефът на ракията, възползувани от разположението на агите, позволихме си да поискаме и ние по една чашка ракия. Тая молба, която трябваше да предаде едно от заптиетата, свършваше се така: „Комитите, които благоденствуват тая вечер на дните на чауш ефенди, молят го да благоволи и им отпусне по една ракия.“ Подир няколко минути при нас дойде сам чаушинът. Ние скочихме на крака, като го видяхме, но той ни направи знак да се не безпокоим.
— Чапкънлар — тая дума е знак на благоволение вече, — ще ви дам, но страх ме е, че ще ви възври кръвта, ще си спомните за Балкана и ще ми докарате някоя беля — каза той.
Ние дадохме честна дума, казахме му, че сме хора пешкин в „занаята“, т.е. в пиянството, не мръдваме тъй от една-две чашки. После това той сам застана напредя ни с едно стъкло и с една малка чашичка, сам почна да ни налива ракия с ръката си, един вид контрол, да не сме злоупотребили с благоволението му — да се напием.
— Хайде хаирлия, чауш аа, да ти подари и помогне бог да достигнеш до паша! Мир и берекет и тука, и в Цариград, и в нашата одая129, от мома ребро и пр. — благославяше Сава Пенев с една чаша в ръка, а чаушинът отговаряше: „Аним ишалла!“
В туй именно време, тъкмо да сръбне Савата, отвън до вратата се чуха женски плачове и клетви.
— Да пиеш и пукнеш, син камък да ти се изсипе на гърлото! Гробовете ви да се провалят! — говореше клетвата, като вземаше повод от Савовата чаша. — Ох, цели четирисе деня ще стане, както са го убили, майка, майка! Ония, които го излъгаха, ваши братя бяха, като вас голаци и нехранимайковци. Господ да ви накаже, земята да ви не побере, кьорави и сакати да ходите!…
Удивително от най-напред, кои бяха тия жени, на които бяхме направили толкова зло, та ни кълняха тъй жестоко? Излезе, че техните синове, които били от нашия еснаф, тръгнали с четата на Хр. Караминкова и оставили своите глави в Дряновския манастир. Независимо от всичко това на клетвите и грубите думи Савата отговори с нецензурни думи, от които останаха доволни и турците. Но две думи за тоя наш другар Сава, когото много пъти повтарям вече. И в най-лошите минути, когато въпросът допираше до душата, Савата биваше весел, нищо не губеше от своите сарказми, които влияеха и на турците. По пътя за Търново до една чешма бяха се събрали няколко турци да ни гледат. Като ги наближихме, Савата си изви врата от синджира и попита сериозно:
— А бе, амуджалар, колко се даде тая година йошурът и кой го купи?
И ние, и заптиите, и турците до чешмата, всички кихнаха да се смеят.
— А бе, керата, на въжето отиваш, главата си под мишницата носиш, как ти дойде на ума да питаш за йошура? — каза един от заптиите.
По същия път двамата ни другари в синджира от троянските колиби, боси по дребните камъчки, така се бяха подбили, щото на два ката вървяха и постоянно хленчеха като малки деца: „Олеле, майчице! Отидоха ни краката, смили се, свята Богородице!“ и пр.
— Какво сте се разлигавили бе, пезевенклер? — извика Савата нависоко да го чуят и заптиите: — „Олеле, крака, олеле, ръчички!“ Кой ви е крив? Когато ни носехте хляб по Балкана, не ви боляха крачката, а като кози се мятахте.
— Господ стои над главите ни бе, братко! Не те ли е страх, че ще да спусне камъци и ще да избие всинца ни? Защо ни черниш за права бога, нали пръв път се срещнахме в тоя синджир? — говореха за свое оправдание селяните.
Разбира се, че на тая студена шега и турците не вярваха даже, но за пакост, струваха се, че я вземат за сериозна, и продължаваха да подпитват Савата по-нататък.
В Акийската крепост, гдето Савата беше осъден на смърт, а после помилван до живот, от един синджир като нашия измежду четири-пет души другари, пак българи, умира един. Държели го два деня непогребан и неизваден от синджира, най-после живите му другари, с нужди на живи хора, поискали своето. Началството обаче строго запрещава никой да не се мърда от мястото си. В отсъствието на последното Савата взема отгоре си всичката отговорност и четиримата другари вдигнали на ръце покойника и го занесли там, гдето той нямал работа. Научава се началството и трима-четирма души жандарми влезли да питат в затвора кой е нарушил заповедта.
— Аз! — отговорил наш Сава.
Надве-натри, на бърза ръка извели го вън на двора, навели му двама души главата, а други му отпрали трийсе тояги, значи, в тоя случай той не печелил нищо. В 1878 г. Савата заедно с всички други осъдени се завърна в родния си град Търново здрав и читав, пак същият. Вечерта още един казак дошел дома им, почнал да псува и пр., а на Савата казал презрително, че той е „лавочник братушка“ „дрянь“ и „тряпка“, кръв се пролива за него. Същата минута още Савата го грабва през кръста и — долу из стълбите в яхъра. Та думата ни е, че с първия освободител, с когото се той срещнал на къщата си, по тоя любезен начин се разправил. Но точка; по-нататък имаме време да запознаваме читателите с тоя наш другар, който е до днес жив. Колибата му, или дачата му на лозето, е до севлиевския път, гдето му работят все негови противници от турско време, в това число и Селим чауш, най-заклетият му враг, който го гонил и прогонил в турско време. Щом се връща Селим чауш от бягство из Турция в Търново, най-напред, преди да го видят, представлява се на Савата.
— Когато аз бях силен, а ти рая — казал той на Савата, — гонех те, изпълнявах своя дълг към отечеството си, защото ти му копаеше гроб. Днес ти си силен, а аз рая, твоят народ е господар. Дай ми
