преоблечен в мирски дрехи и въоръжен. Малцина негови познайници, които го знаели где се крие, давали му сегиз-тогиз хляб, а през повечето време той пасъл киселец, като добиче из шумата. Бедната му жена, която турците мъчели всеки ден, умряла най-после. Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Наместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш, гнездото на капасъзите. От страна на турците не паднал никой убит, заради това не станали и никакви затваряния. Ако селото Дядово е останало здраво заедно със своите жители, то тия последните трябва да благодарят на Отон Иванова, за когото казах по-горе, че се намерил в селото. Тоя решителен мъж не се побоял да се яви от най-напред пред башибозушките водители, за да узнае намерението им, като се показал за станимаклийски лангера, които по него време бяха на почит. Башибозушкият предводител го проводил да предумва дядовчени да се предадат, но той застанал насрещна на тия последните и извикал: „Дръжте се, братя, не си давайте оръжието!“ — което и направили селяните. Инак Дядово щяло да стане втора Перущица.
След оттеглянието на башибозуците, които вършили всичко открито, с ножа в ръка, на изгорелите и ограбени селяни нападнали духовните башибозуци, с кръст и патерица в ръка наместо ножа п пушката. Тия били хитрите и лукави гърци, които, възползувани от обстоятелствата, дошли да тържествуват над полуубиените селяни. Някой си Михалаки Филипу от Дермендере, придружен със заптии и други още паликарета, събрал селяните, на които предложил да се запишат гърци или в противен случай ще бъдат изклани със своята българщина. Намерили се събудени селяни, които отговорили, че предпочитат да умрат българи, нежели да станат гърци.
Глава VIII. Въстанието в Перущица
Перущица измежду другите въстанически пунктове държеше първо място след Панагюрище, Батак и Клисура. Бенковски хранеше за това село големи надежди. Сам той лично беше дохождал няколко пъти на Перущица. Той слазяше в дома на Дина Гечов, тест на доктор Василя Соколски, гдето перущенската интелигенция дохождала при него на разговор.
Перущица е чисто българско село на два и половина часа разстояние от Пловдив.
Както в другите пунктове, така и тука, приготовлението за въстание следваше бързо. На 23 априлий — на сами Георгьовден — пристигнал в селото, от Панагюрище, Спас Ив. Гинев133, който донесъл със себе си кървавото писмо; а Кочо Кундурджията пристигнал от Пловдив на 22-ри.
И без дохожданието на тия две лица перущени били приготвени да въстанат; ако и да е имало няколко по-стари хора да са противят, докато стане работата по-известна, Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата.
Разбира се, че възхищението за тая свобода е нямало граница. Най-напред младите момци затъкнали ножовете и нарамили дългите пушки, толкова любими него време за всеки българин, и съпровождани отвсякъде с мили усмивки от страна на момите, ходили из улиците. Първия и втория ден не се случило нищо особено, което дало още по-голям кураж на селяните. В разстояние на това време тия изпращали на два пъти хора до Пловдив да искат помощ за всеки случай, защото башибозушките байряци се червенеели вече около селото, на Власевец, Вълковици и Мишева могла; а на Блатото се виждал син байряк, около който се групирали стотина черкези, конница. На първите пратеници в Пловдив правителството отговорило да държат отбранително положение срещу нападающите башибозуци, а втори път изпратило една комисия, състояща от шест души, трима турци, между които бил някой си хаджи Рашид, и трима българи: Атанасаки Каратопраклията, Т. Власакев и още едно непознато лице, които съпровождали и две заптиета.
До 25 априлий перущенските въстаници не направили нищо спрямо турците; на същия тоя ден (25) в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущени. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си. Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал тогава, когато се получило известие в село, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, се намерило хвърлено в една вода, когото заклали башибозуците. След убиванието на турците перущеии погледнали по- сериозно към захванатото дело. Стражи били наредени навред около селото, от въоръжени юнаци, черковата „Св. Атанас“, която по своето местоположение никак не представлявала сгодна позиция, била избрана за защита. Много народ, жени и деца се затворили вътре, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите, на които отворили метеризи за пушките. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев (сръбски въстаник), комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. Но и башибозуците от своя страна не спали; движенията в техния лагер от час на час ставали по-бързи; тия наближавали постепенно към селото и се впущали от време на време да нападат.
Минутната радост на перущени не отишла за дълго време. Съобщенията им със селото били прекъснати от всяка страна; никой не можал да се подаде от селото на вън, нито пък други странен човек отвън можал да влезе: с всичко разполагали башибозуците, които със своите диви викове задавали страх и ужас; а помощ от Влашко и Сърбия, която обещаваха апостолите, в оръжие и хора, отникъде е нямало да се подаде. Тия предчувствували вече своята грозна съдба, която скоро щяла да ги сполети.
Пред вид на това положение със смесената турско-българска комисия, която дошла от Пловдив, причислили се още седем души българи, родом от Перущица, и заминали за ближното турско село Устина, четвърт час на запад от Перущица, за да правят преговори с турците (башибозуците), център на които било това село.
После един и половина час от селските пратеници само пет души се завърнали в Перущица с една тълпа башибозуци, а двамата им другари останали в Устина като залог. Башибозушката тълпа, която дошла от Устина, се установила край селото, на мястото, називаемо
Около 30—40 души, жени, деца и мъже, без знанието на главатарите си излезли от черквата „Св. Атанас“ и отишли да се предадат на башибозуците при Циганската могила. За това предавание най-много настоявали селските първенци, които от по-напред били противни за всяко въстание. Петър Бонев, който в това време се намирал на позициите откъм южната страна на селото заедно с по-първнте лица от селото не знаели нищо за предаванието на съселените си. Предадените били откарани в с. Устина. После малко затворените в старата черква „Св. Архангел“, повечето жени и деца, като се научили за предаванието на съселените си от „Св. Атанас“, начело със селските свещеници Петър и Стоимен, и тия направили същото. Когато мъжете, които пазели по позициите, узнали за станалото, тия напуснали всичко и встревожени, тръгнали към Циганската могила да търсят своите жени и деца, които с тълпата заедно отивали да се предават. По неволя повечето от тия последните се присъединила към семействата си и отишли да се предадат на башибозуците.
В това време, когато перущени наближавали да влязат в башибозушкия лагер, един френец, който идел откъм Пловдив на кон, започнал да вика на турски: „Не бойте се, царска войска иде.“ Башибозуците, като не го разбрали, че е
Картината била една от най-сърцераздирателните. Там белобрадият старец припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал нанапред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валяющия се в кръвта си труп. По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави малката й рожба, но безчеловечната чалма, под която се виждало само человечески образ, сечала наред и майки, и деца… Други, по-страшни зверове набодяли на ятаганите си годиначета деца, като ябълки, които пищели до бога и обвивали тънките си ръчички около студеното
