желязо на ножа, острилото на който безсъзнателно режело крехките пръстца. Примрялата от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тия ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.
Нищо не можало да умилостиви человекообразните зверове. Тия продължавали да секат и да гърмят с пушките си върху ония жертви, които били малко отдалечени. После няколко минути това място представлявало салхана от човешки трупове: мъже, жени, деца и стари бабички, натрупани един въз други. Едни от тях отдавна вече били умрели, други хъркали на последно издихание, трети, клани-недоклани, пищели сърцераздирателно за капка водица и пр. Близо 70—80 души от двата пола и от разни възрасти хора загинали в това коварно нападение. Останалите изпоплашени хора се отървали с бяг, кой накъдето види: едни търтили към околните села, други се затворили в старата черкова „Св. Архангел“, а най-голямо число влезли в ближната черкова „Св. Атанас“. Мястото, гдето е станало клането, е далеч от селото около 500— 700 крачки откъм западна страна.
Башибозуците гонили българите до самото село, но били принудени да се върнат, защото им се опрели от черковата. В отстъпването си обаче тия сполучили да турят огън на селото, откъм западната и северната страна. Това се случило на 27 априлий вечерта. Положението на перущени след тая кървава сцена станало още по-лошо: тия нямали никаква гаранция за оцеляванието на селото и никой не бил сигурен за живота си нито за една минута. Правилната отбрана на селото била вече нарушена. Никаква надежда нямало за нейното поправление. На мнозина от стражарите, които пазели различни пътища и пунктове около селото, не била известна жалостната случка за съдбата на погиналите им от башибозушкия ятаган. Щом тия се научили за това, напуснали позициите и се върнали в селото да видят своите братя, семейства, разбира се, че втори път не са можали вече да се завърнат, и така селото останало открито от всяка страна пред нападающите башибозуци: само слабият черковен дувар стоял между нападателите и жертвите, който ги отделял едни от други.
Черешовият топ, приготвен от по-напред от селяните, бил закопан в един гириз, без да се употреби.
Скоро башибозуците нахлули в селото и ударили на плячка и грабеж по къщята; тия вземали всичко, щото им се попаднало на очите, като добитък, покъщнина и пр., което се продължавало до другия ден — 28 априлий; ограбените къщи тия предавали на огън. Затворените в черковата българи след няколко часа се окопитили и дошли малко на себе си. Намерили се помежду и такива хора, с твърди и решителни характери, които съживили полуубиените и отчаяните. Тия последните казвали, че смъртта е вече неминуема за всекиго; заради това, наместо да погинат като кокошки, много по-добре ще направят да удрят според силите си на нападающите человекообразни зверове, в които няма ни сърце човеческо, ни душа. Мнозина намерили правдоподобие в тия думи и излезли из селото да трепят кого где срещнат и видят да носи на главата си чалма. Башибозуците се дръпнали от селото на края, отгдето следвали да нападат тук-там от краищата. Пуканието на пушките не преставало както от едната, така и от другата страна. Българите засядали в по-здравите къщя на позиция, отгдето стреляли на всяка чалма, която се мярнала пред очите им. На убитите черкези (паднали от български куршум) борците на свободата събличали дрехите, които обличали на себе си, кръстосвали из селото да трепят нападающите башибозуци; за да се отличават от истинските черкези, които така също били в изобилие из селото, носели на главите си шапки от заешка кожа. Така е преминал 28 и 29 априлий, само нощно време преставало гьрмението на пушките; башибозуците и черкезите се оттегляли в своите лагери около селото, в които цялата нощ светили огньове и се слушали песни.
Борбата между перущени и турците, състоящи повече от 1500 души черкези, помаци и голи цигани, е била съвсем неравна. Първите имали не по-много от 200 души, въоръжени със стари кремъклийки пушки, кърджалийки чифтета и други ловджийски пушки, куршумът на които твърде мъчно може да убие човека от 50—60 крачки. Най-калпави бяха пушките, които продаваше на селяните него време Стефан Дренски от Пловдив, с двойна и тройна цена. Когато хората жертвуваха и наниза си само и само да си доставят оръжие за бъдещото движение, поменатият патриотин, както се вижда работата, е взел участие само за спекула, като изтеглювал от странство най-лошото оръжие, с което човек не беше в състояние да се запази от десет крачки разстояние.
Но не беше само това зло. Барутът, който изключително се купуваше от турците не само в Перущица, но по всичките села, гдето се приготовляваше въстанието, така също не чинеше нищо. От най-напред, докато той не се търсеше толкова много, беше обикновен, както си се прави въобще, но отпосле, когато турците се усетиха, че българите готвят нещо, захванаха да го фабрикосват калпав. Тоя барут се правеше от помаците най-много на Сотирската
Аз видях на Петрич и Еледжик, когато захванаха да гърмят от тоя барут. Пушките издаваха глас, като че удряш рогозка, а куршумите дигаха праха на десетина крачки разстояние, като кога хвърляш камък.
Не бяха такива турските оръжия и барутът им. Откогато са се захванали реформите в турската държава, от които са били възхитени много европейски глупци, че в Турция крачи цивилизацията напред, най-голямо внимание е било обърнато на оръжието. Ако някоя нова система пушка се е изработвала в Америка или Англия, то нашият прокопсан ага се е втурвал най-напред да изсипе лирите на фабрикантина. В последно време особено Турция беше успяла да въоръжи с нови пушки не само редовната си войска, заптиите, редифите, мустафъзите и черкезите, но и всичкото османско население.
Черкезите, които нападала на Перущица, били въоръжени с леките
При това грамадно неравенство в числото на хората и в превъзходството на оръжията мислимо ли беше какво-годе противостояние от страна на перущени? Разбира се, че не. Но и при тия несгодни обстоятелства и слаби съпротивления от страна на перущени, хищните грабители-башибозуци не се наели да удържат окончателно поражение на селото. Тия били победители само над беззащитните и безоръжени деца и жени, когато им се предавали с наведени глави и кръстосани ръце; но когато видели, че пламналият за свято отмъщение българин знае да удря и няколко чалми главорези се търколили вече по улиците и край селото, оттеглили се настрана и изпратили до Пловдив коварно известие, че е невъзможно да се влезе в Перущица, по причина че имало московци и сърби; заради това да пратят топове и редовна войска.
И действително, в четвъртък, на 29 априлий, от Пловдив потеглила редовна войска, неизвестно какво количество134, под командата на Рашид паша, с която имало и един топ.
По причина на дъжда, който валял тоя ден, войската не можала да пристигне до Перущица и пренощувала в с. Кадиево (два часа на север от Перущица). На другия ден, 30 априлий, тя пристигнала в селото и започнала своето изтребление. Топът, който бил наместен откъм западната страна на селото, захванал да бомбардира черковите. Комисията, състояща от няколко турци и избягнали българи от Перущица, които дошли подир войската, щом се хвърлил първият топ, турските комисари казали на българските: „Работата е свършена; хвърли ли се първият топ, никакво примирие е невъзможно вече; заради това хайде да си вървим.“ Тия се върнали действително за Пловдив, а перущени останали под устата на топа и на башнбозушкия ятаган.
На третия удар гюллето съборило западната страна на черковния дувар. Българите се защищавали до едно време, но не било възможно по-нататъшно съпротивление. Освен страшното ревене на топа, тия били изложени от всяка страна на куршумите, които валели отгоря им като град; цялото село било заобиколено с башибозуци, черкези и редовна войска. Гъст облак от дим се издигал над осъдената на смърт Перущица от запалените къщи и гърмежа; кучетата бягали по улиците надолу-нагоре, с подгънати опашки, и виели страшно; зашеметените кокошки хвъркали из гъстия дим и не след много падали безчувствени на земята; говедата, запрени или пуснати по улиците, ревели отчаяно от задушената атмосфера; а куршумите свирели над селото особено когато се плъзвали в някой дувар.
Напразно борците за свободата, най-много Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Иван Натев, тичали измежду отчаяните и замаяни въстаници да ги насърчават; напразно мнозина от тия последните вадели с ръце камъците от черковния дувар да отварят място за метеризи, от което ръцете им потъвали в кръв. Ако и да е имало мнозина решителни хора, то техният кураж трябвало да се парализира от сърцераздирателните плачове на жените и децата. Един черкезин, който успял да се промъкне наблизо до черковата, откъм
