Записки по българските въстания

следующите суми; на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи кьща — 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов — 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер- агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години… Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенстврто се подава на тоя последния… Луди глави са били ония, коити са спущали куршумът в мозъка сн за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им доде умът в главата… Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих изюестие, когато пламна в гьрдите ми народната искра“ — и пр. За едно аз повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго за нищо, освен да спомена имената на тия хора. Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им — сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, — така щото човек трябва да има особено търпение. За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впущат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме — отговаряха тия — Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“ Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, защото няма в нея твърде трескави херойски подвиги — въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности намериха място в книгата ми. Много изхвърлих, но и немалко оставих, защото, като не се турям в положение да направя строг разбор между нужното и ненужното — излагам ги пред очите на безпристрастния читател, той да ги анализира. Онова, което е от най-малка важност на заинтересувания очевидец, може би да съставлява драгоценност за другиго.

Мнозина прнятели ме съветваха да бъда кратък, да се не простирам по-надалеч от фактите и границите на събитията, но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистачески данни. Освен това зная вкусът на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни факти, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читатели, а само кабинетни любители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец? Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи факти, на което са приучени само американците и англичаните, за което свидетелствува и самата им журналистика — отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективяост и хладиокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуаният чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачн, които не само че са били заинтересувани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли сще и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие? Освен това недейте забравя, драги читатели, времето и обстоятелствата (1881–1883 г.), в които е писана настоящата книга. Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнусния предател; а като дойда в Батак, Перущица и пр., когато ви въведа в окървавените храмове на тия две исторически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка. Думите: поганец, варварии, звяр, кръвопиец, и пр., които не звънтят твърде благоприятно и на моето ухо, неволно се изтърваха изпод перото ми. Впрочем, надявам се, че ще да получа прошка за тая грубост, защото множество обстоятелства има да ме извинят.

Влезте, чнтателю, в положолието на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел на техните мъченически страдания, и вие ще да разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език, да остане човек на своята височина. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15–17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по- голямата й сестра си оплаква дните из Влашко… Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковскн, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещн във всичката своя голота. Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества“, комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост… По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище… Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията на друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: „Кой е?“ „Който има белокаменна къвда, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай“ — отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи н лонятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази. „Два деня не можах да се побера в кожата си — ни говореше един приятел, два пъти ходил на заточение, — когато прочетох във вестниците следующето прение, станало в Софийското народно събрание през 1882 година: някой си славянин, като чул, че българското правителство дава душа за чуждите авторитети, иодал прошение в поменатото събрание, в което говори, че понеже можал да прекара с немските параходи в Русчук около 65 бунтовници в турско време, то моли да му се отпусне нещо от патриотическото събрание. Попитали русчукския депутат Георги Геров истина ли е това и той отговорил: «Да! Зная, че тоя патриотин славянин е спасил от въжето много наши народни хрра!»(?)… О, где сте, народни хора! Излезте от гробовете и вижте от кого се защищавате днес! Боже мой! Какво петно над свещените прахове! Трябва да ви кажа и това, че Георги Геров е бил кафеджия при Мидхат паша и нещо повече… комуто носи името Мидхатпашов Георги. Когато българските бунтовници бягаха, тоя Георги, облечен с алатурка сетре и с бръснат врат, палеше кехлибарения чибук на своя страшен господар. Но казах: днешните патриоти са от рода на Георги Мидхатпашов…“

Обикновено записки или лични възпомииания се публикуатслед няколко години, когато съвременниците и лицата, които се споменуват в книгата, не живеят вече. Аз се не съгласявам с това правило, бог знае защо и за какво установено в европейските литератури. В такъв случай, каквото и да напише един съвременник, след време, когато не живеят вече хора, волею и неволею ще да се приеме за чиста монета, защото не ще има кой да опровергае писаното. Ето защо аз прибързах с настоящите записки, за да можат участвующите и знающите съвременници да опровергаят или заверят тяхната правдоподобност. За тая същата цел аз не