Димчо Великов беше котленец, а всяко нещо, което излезе от Котел, трябва да е добро; защото, според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него се раждат боляри хора, умни глави, паши и владици; той е прочут чак до султана и пр. Ето защо книгата на Димча Великов, котленец, която по това време беше излязла нова (в 1869 г.), разпродаваше се като топъл хляб. Всеки бързаше да се сподобие с тая драгоценност, която увиваше в по два-три ката вадени кожи и я изучаваше наизуст от край до край. По-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки. Много случаи се представяха, които бяха от естество да отворят очите на заблудените, че
Бях очевидец един ден, когато донесоха на ръце едного клетника, горещ почитател на тая книга, която носеше постоянно при себе си, деня и нощя. Него бяха смазали от бой по всяка вероятност татарите от ближното село; а книгата на пресв. Богородица, която била в улията му, беше станала на памук от ударите.
Вижда се работата, че тая прекалена набожност на котленските овчари е известна и в някои манастири на святите отци, защото, щом се пукне пролетта, тия последните със сюрията наводняват равната Добруджа и обикалят по котленските къшли с мощите на разни святци и чудотворни икони, които набожните овчари целуват с голямо благоговенне и всеки за пая си сгъва по едно червено руно вълна, които лукавият калугерски слуга не може да надпревари да ги тъпче в чувала. После това калугерите светят вода, с която ръсят овцете, да не ги гази сипаницата и други марази; изливат някакво си масло в тамошните дълбоки кладенци, четат разни молитви за всякакви неща и пр. В продължение на това време цялата дружина от къшлата върви подир святите отци, начело с шкембестия дядо хаджия, всичките гологлави и с кръстосани ръце на пояса, като че Исус Христос влязва в Йерусалим.
Зная една година, по причина на многото дъждове, една трета от овцете бяха осакатели. Един калугер от Рилския манастир научи овчарите да накладат огън на кръстопът нощно време, през който да прекарат сакатите овце, когато пеят първите петли, от което действие в разстояние на няколко дена щели да оздравеят всичките. Но тоя огън трябвало да се произведе от само себе си, чрез триението на две дървета. Разбира се, че думите на калугера трябваше да имат решително влияние в овчарската среда. Помня, че цели два деня двама души се занимаваха с произвежданието на огън чрез триението на две липови суровици една от друга; а трето едно лице държеше постоянно едно парче прахан, натрито с барут на мястото, гдето ставаше триението. Най-после сполучиха да добият желаемия огън и в една тъмна нощ с големи мъки и гюрултии едвам сполучиха да прекарат невинното стадо през червената жерава, с която беше постлан пътят. Всеки може да се догади — като каква е била ползата от това: на другия ден половината от сакатите овце не можеха да се мръднат от мястото си, защото и здравите им крака бяха изпогорели в огъня. Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаяха, че Изповедникът не позволява причастение от 10–20 години.
Вечер, зимно време, когато се събереше дружината около огьня, да си сушат навущата, от дума на дума минуваха най-после и на други въпроси, вън от техния кръг. Обикновено за подобни отвлечени неща първата дума вземаше някой хаджия, който като всезнающ, пътувал през Черното и Бяло море, заемаше се за разрешението на всякакъв въпрос, колкото и той да е мъчен. За каквото и да се говореше, претенциозният хаджия докарваше дума да каже нещо и за божия гроб, за Яфа или Цариград.
Ако например някой любопитен овчар запиташе кой град е най-голям в света, то хаджията отговаряше: „Йерусалим“; ако друг някой пожелаеше да узнае от кои народи излязват най-големите мурафети, то хаджията посочваше ингилизите. „Параходът, с който отидохме до Яфа — прибавя той гордо и самоуверено, — беше ингилишки, от най-добрите.“ После това той захваща вече своето, т.е. за Божигроб, как ги посрещнали калугерите със засмяно лице, как паднал Светият дух на Възкресение, от който се запалили свещите, и най-насетне свършваше: „Всичко с виждание бива; нека господ помогне и на вас да видите с очите си.“ „Амин, чул те е господ“ — отговарят дружината.
Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно; как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да намериш къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по- богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: „Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?“ „Малко остана, хаджи Божиле“ — отговаря други.
Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.
— Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? — пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.
— Нито едното, нито другото — отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. — Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.
— А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? — пита дружината.
— Той гори постоянно като свещ, от краката до главата — казва хаджията, — защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.
— Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека — обади се някой.
— Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.
— Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно — продължава многознающият хаджия.
— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.
Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.
— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.
