Записки по българските въстания

приготвения яд, преди да се усети. На заранта го намериха легнал до стената със зачервени очи и побледнело лице. Цели 24 часа повръщал той, а другите овчари го ругаеха и му се смееха. „Кучи сине! На мене добро ли беше, като ме остави да гриза сухия комат няколко деня“ — говореше удовлетворен кехаята.

Друг един овчар, който беше задължен да оставя заран рано овцете на другаря си и да дохожда на къшлата, да помага за доене на сагмала, щом потеглял да върви за към къшлата, и заспивал прав, тъй щото наместо да върви към изток, изгрявало го слънцето на запад, когато се и събуждал от спокойния си сън. „Как да го изцерим?“ — станало един път дума между обществото. „Оставете ме свободен една нощ — казал един маладец, — аз ще да го опаря.“ На другата заран сънливият овчар се завърна умислен и мокър по всичкото тяло. Пита го един, питат го двама, да разкаже що му се е случило, а той подсмърча и нищо не отговаря. Работата била така: щом той се отделил от овцете и заспал, както завинаги, другият стъпил в дирята му и почнал да го управлява към известна точка с един трън в ръката. Ако заспалият вземал друго направление, то майсторът му, който отишел да го цери, опирал тръна в лицето му и той отскачал настрана, без да се събуди, като си държал ръката по въздуха да се брани, разбира се, безсъзнателно. По тоя начин той бил докаран над един воденичен бент (това се случи в село Девня) и като стъпили над брега, майсторът се отстъпил няколко крачки наназад и ритнал заспалия, колкото му е силата, изотзад, който изгърмял във водата с главата надолу… Страшен рев излязъл от гърдите на жертвата, която малко останало да се удави. Тоя последният от най-напред казал, че зъл дух го посетил.

Но ние говорехме за облеклото на овчарите. Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята, може да се закрепя. Тия дрехи, които се състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят, доколкото е възможно, по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траение, а, от друга — да не харесват на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и с разни други накити като: орлов нокът, мъниста (синци), рачешки очи и пр., и медният кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лява страна, заедно с кавала, който се окача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма си позволи да запаше улията през кръста си, което е по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадеждност в бъдеще. Така също между тях не е обичай да си подсуче някой мустаките и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали тия, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста.

Ех, тия улии (т.е. вулгии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изяли главите! Турците са си давали и душата за тях; тия са ги пленили твърде много, защото пискюллията чанта, белите навуща и черните върви се считат като символ на юначество, на бабаитлък; а знайно е, че турците с тяхната си кьопавщина не са били в състояние да си ги направят сами. Колко повече е трябвало да се възмущават гордите османлии, като са гледали, че онова, което обичали и не можели да си го доставят, имали го техните покорни раи. Някои от тях, които имали средства, купували си; други заплащали с труда си или давали нещо в замена, а трети вземали насилствено и понякога убивали даже българина само и само да му вземат улията и белите навуща, за което има много примери. Аз зная, че много от камчийските турци са ходили по няколко деня из балкана с пушки, проводени от българите, да бият свини, нещо най-унизително за тях, за което им заплащат на свиня по един чифт бели навуща, разбира се, много прости; но турчин проумява ли от подобно нещо!

Тия бели навуща и пискюллии чанти са били на почит между нашите хайдути, а после и между хъшовете.

Овчарският кавал, който наричат меден, действително заслужва това име, но твърде са рядко ония овчари, които можат да го свирят, както трябва. В по-старо време, когато не е имало Митарствата на блажена Теодора и други заслепителни книжки, които са отвличали вниманието на младите към рая, а още повече, че в тия книжки се казва на едно място, че който надува кавал, на оня свят ще го надува дяволът — имало е по-добри кавалджии. Овчарското предание уверява, че гласът на кавала много пъти омайвал приближающите разбойници, които, наместо да нападат, спирали се да слушат неговия меден глас; но че тия, кавалджиите, били изложени на друга опасност, тях ги бродели много юди и самодиви, които се влюбвали в тях, а после им правели различни пакости. Доколко това е вярно, аз не зная, но зная само това, че в летните нощи и когато се подаде светлата месечинка, когато падне бистрата роса по добруджанските голи полета, която много пъти служи и за вода на тамошния добитък, сюрията стадо се размърда и повлече из меката росна тревица, която скубе бърже-бърже при разнообразното дрънкане на звънците.

Овчарят-кавалджия, който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на Камък падна от небето, не може да остане хладнокръван при тая весела картина. Той се изстъпва няколко крачки напред, към която страна отива стадото, спира се на едно място, обикновено на някоя могилка, които са твърде начесто в Добруджа, отгдето може да гледа и приближаванието на заклетия си враг — вълка, — подпира се на дряновата си кривачка, едина край на която забива в земята, а другия туря под мишницата си, кръстосва краката един въз друг, засвирва с устата си от най-напред да нагласи някоя песен, докато намаже кавала с орловото перо, натопено в дървено масло, поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен; а вятърът си играе с дългия му перчем.

Докато той се не махне от могилата, овцете не вземат друго направление, но въртят се все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подиря му, без да ги кара някои.

Разказваха, че един прочут кавалджия бил принуден да бяга от едно турско село, защото турците му се заканили да го убият. Причината на това била, че когато той засвирял вечер покрай селото, белоликите кадъни излязвали да го слушат.

Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат „книга“ до майка си: „Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.“ Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.

Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото „опнатите“ дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за „трайничко“, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за „трайно“, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.

Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатиге украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през