свещен жертвеник за българската свобода червените фесове и широките шалвари, горепоменатите юнаци — Кочо Чистеменски, Спас Ив. Гинев и Спас Спицеринът — направили следующето ужасно и невероятно решение: първите двама, след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица, които притиснали при гърдите си и цалунали с отеческа любов, отстъпили няколко крачки настрана, изтеглили револверите си и сърцераздирателната сцена се започнала… Те изпразнили най-напред смъртоносните оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали и децата си, на които куршумите пронизвали крехките кокалци и на минутата още падали на земята като пшеничен клас, с дигнати нагоре ръчички, които кършели и сгъвали от страшни болести. От четиритех деца на Спас Гинев само най- голямото можало да се освободи, като го нзскрили помежду си изходящите се там наоколо поразени зрители. Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер и когато обявил на вярната си другарка Теохана, че тя не трябва да живей вече — разказват присъствующите там очевидци, — бедната жена, без ни най-малко съпротивление, коленичила пред мъжа си, притиснала на гърдите си малката си любима дъщеря, затворила очите си с едната си ръка и се приготвила да приеме грозната смърт с голямо равнодушие. Само за едно помолила тя разярения в това време, свой съпруг, а именно: да убие по-напред нея, за да не гледа мъките на своята рожба, и ако е възможно, да ги не оставя да изгорят, но да ги погребе в един гроб. Свършила-несвършила още своята молба, револверът изгърмял два пъти и майката с детето си заедно се търкаляли вече, облени с кръв.
Освен своето семейство тримата юнаци Кочо, Спас и Спас Спицеринът убили още и около осемнадесет други жени и моми, които ги помолили за това. След тоя подвиг тия убили и себе си. Това се случило на 2 май 1876 г. в черковата „Св. Архангел“, откъм западната страна, в женското отделение. В своята книга „Зверствата в България“ кореспондентинът на „Дейли нюс“, Мак Гахан, който посети развалините на Перущица няколко месеца след горното събитие, говори, че когато една арменка му разказвала за постъпката на Коча и Спаса, как тия жертвували своето семейство, хладнокръвният ингилизин не обърнал никакво внимание на нейните думи, като помислил от най-напред, че тя му разказва глупости и небивали бабини деветини. После той се уверил, че всичко това е цяла истина. Примерът на горепоменатите трима юнаци бил последван и от Коста Р. Арачиев, Калофер Пашев и Апостол Рупчев, които така също посегнали сами на живота си.
Кочо Чистеменски, или Кундурджията, е родом от Татар Пазарджик, но е живеел в Пловдив от много години, гдето се занимавал с кундурджилък и гдето после се е оженил. Той е бил на възраст 35 години, черноок, ръст среден, малограмотен, както са всичките му събратия кундурджии. Твърде често той вземал участие в различни театрални представления, които бяха на мода и които бяха, така да кажа, като предшествующи причини на българското движение в 1875—1876 год. Тяхната епоха, ако се не лъжа, захваща от 1869 год. Тия представления били за Кочо като един вид школа, защото от тях той може би за пръв път можал да се запознае с българската история и с подвизите на различни герои, които подействували твърде влиятелно на неговата буйна натура. Във времето на пропагандата скромната къщица на тоя български патриот беше отворена за апостолите.
Другият юнак, Спас Ив. Гинев, е родом от Перущица, на 26-годишна възраст, ръст висок, със сиви очи и с извънредно юляма глава. Той се отличавал завинаги със своето юначество и бил известен между съселяните си за решителен и честен момък.
В това време, когато пашата влязъл в черковата, тая последната представлявала гробница, изпълнена с гъст пушек и отвратителна миризма. Трупове и от двата пола и от разни възрасти се валяли из кръвта си, някои издъхнали вече, а мнозина ранени и други в смъртния си час брали душа. Глухо пъшкание и стенание се слушало по всичката чернова. Турците, които малко по малко навлезли вътре, без да обърнат ни най- малко внимание на тая сърцераздирателна сцена, гдето около хиляда человечески същества се мъчели като в ада, като хищни птици налетели на убитите трупове, които обръщали и хвърляли на всяка страна да търсят пари. Същото тия правили и с живите. Пашата, който хладнокръвно гледал на тия варварски подвизи, вършени от страна на неговите подчинени герои, заповядал най-после на тия последните да изкарат останалите живи перущени навън от черковата. Една жена, щом си подала главата от вратата навън, била съсечена от един черкезин пред очите на пашата, който нищо не забележил на този кръвник.
От черковата извадили 105 души мъже и около 600 жени и деца, които откарали под конвой в Пловдив. Това се случило в събота на 2 май 1876 год. Числото на убитите в Перущица възлиза на 248 души, от които мъже — 203 души, жени — 55 и 16 деца. Останалите 24 души са измрели малко по-после, след поражението на селото, от болест и други причини, но все по следствие на въстанието. От гореозначеното число мъченици 90 души са убити в черковата „Св. Архангел“, 70 души на Циганската могила, а останалите по разни места из селото и наоколо. Всичките убити в Перущица заедно с Коча и Спаса са погребани в лозето на хаджи Танка, отвън селото, над пътя, които води за Пловдив, в пет големи гроба, изкопани във вид на вади един до други. Отгоре на тия гробове е насадено изново лозе, тъй щото никакъв знак не е поставен да показва, че там лежат останките на 298 души поборници за българската свобода!…
Числото на убитите турци е невъзможно да се определи точно, при всичките ми старания, защото турците са горели и отнасяли настрана своите убити, за да не обезсърчават нападателите. Според показанията обаче на мнозина очевидци, които ни най-малко не можат да се заподозрят в патриотическо пристрастие, от турците са паднали в перущенското нападение около 180—200 души.
Глава VIII. Въстанието в Брацигово
Както Перущица, така и село Брацигово135, находяще се недалеч от Перущица, беше един от главните пунктове на движението в 1876 г. Това село се впадаше в околията на Бенковски, който сам лично го посети няколко пъти във време на пропагандата, гдето намерил добър прием от страна на брациговските патриоти и сполучил да устрои комитет, състоящ от мнозина юнаци. Както другаде, така и тука в надвечерието на въстанието нетърпеливите патриоти, които си точели ножовете и се приготовлявали за борбата, захванали малко по малко да поглеждат прямо и в очите на своите петстотингодишни повелители. Така например няколко заптиета, които дошли в селото и искали насилствено да откарат в Пещера селския ковач и ножар Никола по причина, че той правел ножове за българите, брациговските младежи се притекли на помощ и освободили от душмански ръце своя съселянин майстор — нещо, което доскоро не се вършеше почти никъде от страна на българите.
По-първите деятели в Брацигово били: Васил Петлешков, Спицерина, свещ. Никола, свещ. Димитрий, Щ. Хр. Бъчваров, Н. Ив. Янков, С. Д. Юруков и пр.
На 20 априлий през нощта пристигнал в селото Васил Петлешков, който беше депутат на Оборищкото събрание. Той известил своите въодушевени съселяни, че Панагюрище е вече на крак, като им донесъл и една прокламация, подписана с кръв (червеното писмо). Това известие се посрещнало с радост и цялото село, като един човек, въстанало. Същата нощ още около 600 въоръжени селяни излезли от селото навън да пазят по-главните пътища от нападението на турците. След въстанието на Брацигово въстанало и ближното село Радулово, от което няколко юнаци дошли в Брацигово на 23 априлий. Брациговчени се насърчили още повече в своето дело. Тия разпределили силата си на няколко чети, захванали по-главните пътища около селото, като обкопали в същото време и проходите и направили няколко малки сражения с башибозуците. Но брациговчеви не гледали само за себе си, както това е ставало с мнозина други. Тия се погрижили в същото време и за съдбата на своите околни братя в Паничери, Бяга, Голямо Попово, Радулово и пр. На 25 априлий в Айданово поле станала битка между турците и българските въстаници, която се свършила неблагополучно за турците, защото от тях паднали на бойното поле около стотина души, оставили три знамена и няколко коне.
Брацигово, като център на въстанието, послужило за прибежнще и на околните български села, именно: Радулово, Бяга, Козарско, Коричене, Здребичко и Голямо Попово. Въстаниците не закъснели да си приготвят и дървени топове от черешово и брястово дърво, не един-два, но цели осемнадесет парчета с разни калибри, които застегнали с железни обръчи и ги поставили по разни точки покрай селото. После, както в Панагюрище и Петрич, събрали кантарските топузи, за да ги употребят наместо гюллета.
Въобще може да се каже, че в Брацигово отбраната е била най-сериозна и най-уредена. Тук не са се облягали на някакви си въображаеми сръбски и руски помощи, не са очаквали да дойде Бенковски да им помогне със своите момчета, не са се карали един други, най-после не са оставали позициите си при
