ще въстанем, и се начърта планът на действията ни. Най-напред се реши да се изпратят нарочно опитни хора по селата, които да приготвят селяните и да ги доведат въоружени в града във вторник вечер, на 16 септември. Два пункта около града бяха избрани, гдето трябваше да се съсредоточат селските въстаници. Тия пунктове бяха
На следующата още нощ пристигнаха от селата куриери, които според дадените наставления от по- напред донесоха статистиката на селата си. В тия статистики се изчисляваше числото на работниците, оръжията и пр.
Работата отиваше по-напред, отколкото трябваше да се чака в действителност.
В къщата на братя Жекови имаше събрани постоянно до двадесят души готови бунтовници. Всеки от тях работеше с усърдие онова, за каквото беше достоен. Едни преписваха прокламации и пишеха писма; втори правеха фишеци и лееха куршуми; трети редяха знамето, което не беше още доизкарано, и пр. Братя Жекови, 5–6 души братя, които живееха в един двор и които възлизаха на 25 души мъже, жени и деца, всичките работеха с нас заедно.
Мнозина измежду събравшите се хъшове, готови да надигнат пушката и да излязат на всяко място и време като всички хъшове, от които златото бяга, нямаха средства да се въоръжат. Благодарение на Михал Жеков, патриотизмът на когото нямаше граници и който по своето положение и честна деятелност имаше кредит на всеки дюген, можа да въоръжи всичките несъстоятелни братя.
Отведнъж цените на оръжията се дигнаха твърде нависоко. Една проста ловджийска пушка, която от по-напред се продаваше за 150–200 гроша, намери цена 300-400; но и тя мъчно се намираше. Колкото и да се пазехме да не излезе работата ни наяве, не беше възможно за дълго време да не възбудим вниманието на гражданите, а най-повече на съседите българи. Та и другояче не можеше да бъде; къщата на братя Жекови приличаше на кадийница. Едни влязваха, други излязваха и всеки носеше нещо със себе си. Турската полиция или се преструваше, че не вижда нищо, или пък гледаше на предстоящето движение с точка зрения на турско равнодушие. По за вярване е последното предположение, защото шпионството, което цъфти повечето в християнските държави и което върви наред с философията, не беше още усъвършенствувано в полуварварската Турция — не отговаряше още напълно на своето „благородно“ назначение.
По тая причина много души, а най-повече жени, които не трябваше да знаят нищо от нашите приготовления, свободно се разговаряха, тук-там събрани по улиците, за следствията на бунта. Движението беше голямо из целия град и между турци, и между българи, но никой не знаеше още същността на работата.
— Сеч, обир и грабителство ще стане — казваха мнозина стари хора не без въздишка.
— Ще дойдат московци — казваха други.
Когато остана един ден до определеното време, т.е. до въстанието, и нямаше никаква причини за съмнение, че няма да се случи противното, плашливите и калпави натури поискаха да офейкат от града под разни предложения. Така например Георги Димитров от Одрин каза, че имал приготвени хора около Димотика, които с една дума само ще може да повдигне на въстание, и най-напред ще прекъса железницата на Баба-Ески или Кулели-Бургас. Честните хора, които вярваха всекиго като себе си, не само че одобриха мисълта на Георги Димитров, но му дадоха още и парични средства, кой колкото имаше отгоре си, понеже всеки казваше, че човек бунтовник, който отива да мре, няма нужда от злато. А направи ли Г. Димитров нещо в Димотика? Изпълни ли той своето обещание, което даваше пред хора, заклети да мрат? Аз вярвам, че той не е ходил даже на мястото, гдето живееха приготвените му хора. За свое оправдание той ми говори по-после, че турското правителство подушило неговата мисия и по тая причина нищо не можал да направи. Може би и да е и така.
Но не беше само Георги Димитров, който постъпи така. Подобни нему имаше твърде много. Стойчо Петков, който пристигна от Нова Загора, след като задигнал от по-напред оръжието на господаря си турчин, донесе ни известие, че срещнал по пътя мнозина юнаци, съучастници в комитета, които казвали, че отиват по селата да вдигат уж въстание; а всъщност те бягаха позорно от града, като мислеха, че ще бъдат безопасни, когато правителството най-напред тях изпозатвори.
Най-после това беше малка загуба, че няколко малодушни хорица избягали; важното беше това, че селските статистики не бяха никак удовлетворителни. Отгдето се надеяхме най-много за помощ, т.е. отгдето ни носеха по-преди известие, че ако закъснее въстанието няколко деня, то непокорната рая ще се избие един други, нямаше никакво известие.
В подобно положение ние се намирахме в същия ден, 16 септември, а вечерта часа на два по турски трябваше да преминем през града с отворено знаме. Думата ни беше, че ако се съберем най-малко до 300 души, ще се наемем да ударим на града.
Слънцето се преви вече на пладне, движението из града се увеличаваше от минута на минута, няколко души изпомежду ни, по-нетърпеливите, хвърлиха вече червените фесове и кундурите, които заместиха с калпаци и бели навуща, и въоръжени, както се следва, переха се срещу огледалото с гол нож или сабля в ръката. В това време именно, когато всички бяха заняти всеки със своето собствено организиране, когато из стаята бяха разхвърляни пушки, пищови, ножове, паласки и разнообразни униформи, и по причина, че още няколко часа оставаше до определеното време, та затова и стражата беше занята с приготовление — едно турче на име Сюлейман, което стоеше при К. Жекова на дюгена, изведнъж отвори вратата на стаята, в която се обличахме. То си отвори устата от удивление, но докато се наготви да пита що сме за хора, буля Славовица довтаса и го дръпна за ръката, като му се караше, че той няма право да влезе в чужда къща, без да поиска за това дозволение.
Както и да е, но ние рискувахме да бъдем издадени в надвечерието на въстанието. Никой не може да гарантира, че тоя турчин няма да разкаже що е видял, ако не направо на полицията, поне на своите аркадаши. Михал Жеков, който отсъствуваше, когато се случи горното произшествие, не можеше да се побере в кожата си, като се извести за тая случка. Бързо той отиде на дюгена при Сюлеймана с намерение, ако не може да заливоса работата пред турчина, то да го изведе по лозята и там да го убие. После малко обаче той се завърна и разказа, че турчинът не можал да ни разбере що сме за хора, а казал само, че сме готвели нещо, мъглата на което отпосле щяла да излезе. Михал го уверил, че ще отидем на баните, гдето ще стане голям моабет, на който ще да викаме и него.
Градският час удари единадесят, а числото на нашите бунтовници — 20 души, — наместо да се увеличи, от час на час се смаляваше. Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече „твое“, „мое“, всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше, без да смее да му каже някой „нямаш право“. Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.
Забележително бе и това, че главните деятели на революционния комитет стояха най-хладнокръвно. Господин Михайловски например, председателят на комитета, от два деня не беше се явявал в нашите събрания, при всичко че всеки ден провеждахме да го викат. Той казваше, че понеже къщата му била по- близко до
