Записки по българските въстания

Клепалото; нему се каза още да съобщи на приятелите в града, че ако ние получим подкрепление от Хаинето, ще да се върнем на другата вечер да нападнем на града.

V

Мнозина от останалите ни другари не скланяха да вървят за Балкана, т.е. за Хаинето, като казваха, че не били приготвени за дълъг път и други още извинения. Но повечето гласове бяха на наша страна и незадоволните се престориха, че няма да упорствуват.

Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, така щото на много места бяхме принудени да обикаляме по причина на хендеците и други огради, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом. Времето бе тихо, но нощта тъмна, защото месецът беше побягнал да се затули вече на запад.

Тая четица, която тръгна към Хаинето, се състоеше от: братя Михал и Георги Жекови, най-решителните момчета; Георги Апостолов, интелигентен момък, който говореше няколко европейски езици; Петко Стоянов-Поясът, фанатик бунтовник и страшен поклонник на своята двуцевна пушка и лафоше револвер, които чистеше по няколко пъти на ден и никога не позволяваше да се досегне някой до тях; Колю Райнов, старец на 60 години, който водеше със себе си и малкия си син; Койчо Георгиев-байрактаря; Георги Кюмюра, влюбен бунтовник, който преди два деня беше говорил на либето си, че е принуден да го остави, защото обича повече тънката филинтра; Стойчо Петков, отчаян човек, който се смееше, като че отива на сватба, и казваше, че за него няма друга кариера по-сгодна освен шумата; Христаки Генчев, двадесятгодишно момче, едно на майка, която от любов към рожбата си беше го снабдила с много потребности, които другите нямаха. После тях идеха Никола Станчев, Бойчо Атанасов, който не преставаше да говори като какво ще да кажат съседите му турци в чаршията, като видят на другия ден, че дюгенът му е затворен, и други още, на които имената не можа да си припомня. Всичките гореказани бяха жители от Стара Загора, хора от еснафска ръка. А чужденци бяха само Стамболов, Георги Икономов и аз.

Не иска дума, че без никакви почти изключения всичките поменати младежи имаха горе-долу своето състояние и никак не бяха принудени от глад да тръгнат по гората, както искат да кажат някои богати гюбрета. Единствената тяхна цел бе пламенната идея да отхвърлят турското иго.

Щом извървехме едно разстояние от 2? часа, хоризонтът на изток почервеня и есенната зора не се забави да се покаже. До това време ние бяхме достигнали в една малка кория, именуема Глуханската, за която бачо Колю Райнов казваше, че е единственото място, в което можем да се закриеме от малко-малко. Тя се намира от Стара Загора на три часа разстояние, заобиколена с турски села. Тук наблизо е и Новата махала, българско селце.

В тая малка кория, заобиколена отвсякъде с поле като остров, влезе нашата четица, състояща се от 18–20 души. Като се изключи една малка долина, в която можеше да се изскрие човек за късо време, из останалото пространство на корията заекът можеше да се види. Положението ни не беше от завидните; нямаше съмнение, че в града знаеха вече за нашето излязвание, защото, докато преминем през лозята, много души ни видяха: потерята бе неизбежна него ден. В Глуханската кория ние щяхме да престоим само тоя ден, а вечерта, като притъмней, мислехме да се отправим за Хаинето. Изморени от трудното пътувание през нощта, мнозина усетиха нуждата от хляб и вода, но где да ги намериш? Измежду дружината се намери по една-две пити хляб за закуска, но вода нямаше там наоколо или, по-добре, имаше, а ние не знаехме на коя страна се намираше. По пладне хванахме един българин, който беше дошел да си сече дърва в корията, той се опита да бяга, когато го повикахме, но стражата излезе насреща му и го хвана. Бедният! Дълго време не можа той да проговоря, като го доведоха при четата, при всичкото ни уверение, че ние сме българи като него и само за доброто на неговите събратя българи сме излезли из шумата. Като се поокопити малко, проводихме го да ни донесе вода още с други двама души от четата, от близния там извор, който той ни показа. Понеже нямахме нито кратуна, нито стомна за вода, изпразнихме няколко мешинени паласки, които той ходи да пълни до десятина пъти.

От всичките най-много беше незадоволен Стамболов. Той не се свърташе на едно място, обикаляше корията, разглеждаше с телескоп близките села и пътища, да види няма ли някое движение. Той говореше на всичките, че ако падне убит, да гледат да му вземат портфела с писмата, в който имало някои важни документи; а за себе си, за своя живот малко искаше да знае. Най-после той се не стърпя да стои така бездействено и да чака нощта. Поиска позволение от дружината да го остави да заобиколи из ближните български села около корията, които да види защо не са дошли в града според обещанието си. Разбира се, че никой не си издигна гласа да противоречи на Стамболова, защото той не караше никого да ходи, а сам се решаваше да направи това трудно пътешествие, което можеше да има твърде неприятни последствия.

Стамболов се преоблече в чисто селски дрехи, остави си тефтерчето с важните документи и придружен още от едного, излезе из корията. Той се задължи да отиде чак до Хаинето, ако му остане време.

— Ако се не върна, не ме чакайте дълго време — казваше той. — Две неща само може да се случат в това пътувание: ако се не случи нищо, аз ще да ви намеря пак; в противен случай бъдете уверени, че съм убит, защото няма да се оставя да ме хванат жив.

След заминуванието на Стамболов ние бидохме видени от няколко български деца, които пасяха волове из корията и на които бащите бяха дошли да берат грозде в ближните там лозя. Тия плашливи деца оставиха воловете си и хукнаха да бягат към бащите си, като ревяха колкото им е силата: „Мамо, лошави хора има в корията.“

Всичко живо, което пъплеше из лозята, турци и българи, мъже и жени, впуснаха се да бягат, накъдето им видят очите, като оставиха и волове, и кола. Ако подплашените работници бягаха към една страна, ние отстъпвахме на противоположната. Около един час се въртяхме като орли из корията, но на която страна и да се отправехме, все на поляна излязвахме, нямаше място, което да отговаря на нашето положение. С това си движение ние бяхме видени още от мнозина селяни, които така също бягаха един през други като от чума… Заседнахме на едно място между едни канари и тук чакахме да измрем, понеже бяхме уверени, че скоро ще се дигне върху ни тежка потеря. Излезе обаче противното на нашето не без основание предположение, за което трябва да се благодари само на тая проста причина, че турците не бяха иачъртали още плана на своите действия.

Приближаванието на нощта беше единственото наше спасение, но мръква ли се така скоро в подобни критически минути!

Часът към 11? по турски съгледахме отдалеч, че Стамболов се връща здрав и читав. Гробната тишина и унинието, което до тоя час царуваше в нашата среда, отведнъж бе нарушено. „Не бойте се, момчета! Щом Стамболов се завръща живо и здраво, наред ни е работата“ — викаха мнозина измежду дружината. Това минутно възхищение, което се произвеждаше само от появяванието на един човек, може да се види чудно за някои кабинетни труженици, но който е бивал български въстаник, който пред един ден е мислил, че неговата постъпка да вземе пушката на рамо е желанието на всичкия народ, а после две минути е бил предаван от своите собствени братя, от тоя същия народ, който е имал злочестината да мисли, че само пушката и ножът са единственото спасение на България, най-после, който е пасал киселец и букова шума наместо хляб, ще да се съгласи с нас, че лековерието играе твърде важна рол между хора, които са излезли да мрат за известна цел. Само между коварните дипломати и немилостивите богаташи съществува хладнокръвие, когато тия решават своите действия в мрачния кабинет.

Стамболов не отишел до Хаинето. Той се върнал от Новата махала (българско село на 3? часа от Стара Загора), гдето се известил, че миналата нощ цялото село било на крак, готово да се отправи за града, щом види, че пламнат огньовете. Селяните, с които говорил Стамболов, обещавали му се, че се съгласяват да ни дадат 40–50 души момчета, с които да се върнем през нощта да нападнем Заара, стига само да видят с очите си, че самите граждани са дали вече повод към въстание. Заради това цялата чета трябвало да отиде в Новата махала с байряка, за да вдъхне кураж на братята селяни. Тоя план се хареса на всичките, още повече когато Стамболов прибави, че най-напред ще направи дружината една кавалтия на един от селските хармани, за което той се разпоредил вече, докато бил още в селото.

Часът нямаше още 12 по турски, т.е. не беше още притъмняло добре, когато ние се извлякохме из Глуханската кория на поляната и хванахме пътя към Новата махала, която е далеч от корията на половин