нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.
Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци — станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място — Балкана — беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. „Накъде сте, братя?“, „Чакайте, че ви изгубих!“, „Обадете се!“, „Не ви виждам!“ — се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.
— Знаете ли вие где се намираме? — питаше той на нисък глас. — Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.
Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.
Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.
Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.
Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.
— Вие уж се считате н’ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста — говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.
Старият ни водач искаше да каже с това, че сме били малко мекушави, не можем да вървим и пр. Той ни обясни, че три часа и половина имаме да вървим път, което място трябваше да вземем колкото е възможно по-скоро, защото реката, която има да газим на 4–5 места, щяла да дойде голяма, по причина на дъждовете. По негово предложение заловихме се един от друг изотзад, най-напред той, а най-подир Стамболов, който водеше коня, за да ие падаме уж, но и тая система на пътувание скоро ни показа, че има своите горчивини. Лошето беше това, че един като се подхлъзнеше да падне, цялата върволица изгубваше равновесие и политаше на земята.
Бай Стоян действително имал право да се бои от реката. Скоро тя дойде твърде голяма, щото едвам можахме да я прегазиме. Водата не ни хващаше и до колене, но по причина на силното течение мъчно се газеше.
След два часа вървене из боаза отбихме се на дясна страна в Балкана, гдето се падаше определеното ни място да отидем. Тук пътеката беше още по-лоша, която после малко съвсем се изгуби вече.
Докато бяхме още в реката, изпомежду ни само Стамболов не се покоряваше на бай Стояна; неговите уста не млъкваха.
— Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе — говореше той не на нас, но така, сам на себе си, да си разпилей тъгите.
— Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата — казваше бай Стоян, като се обръщаше наназад, понеже Стамболов, както казах, вървеше най-наподир с коня. — Не е сега време да се четат молитви.
След като превалихме вече една стръмна рътлина и се навалихме из една урва, гдето решително нищо не можеше вече да се види, по причина, че гъстите букове увеличаваха още повече тъмнината, бай Стоян ни каза да насядаме около един дънер, който представляваше величината на една манастирска бъчва.
— Успокойте се вече, момчета! Тук на това място и дяволът да дойде, не ще може да ни намери — прибави той и без да седне на минута поне да си почине, защото неговото изпечено по Балкана тяло нямаше нужда от подобни нежности, въздрасна нагоре по урвата като дива котка.
Покорни на заповедта му и петимни за отпочивка, ние попадахме на земята като полуубити и се свихме един до други. Трябва да знаете, че на това място, което беше върхът на планината, студът се увеличаваше още повече и че дъждът престана, а небето се изясни тук-там.
Дядо Стоян заплющя по урвата; скоро той домъкна около един конски товар дърва, покачи се на сухата хралупа, извади отвътре сушинка, насипа отгоре й малко барутец, запали най-напред прахан с голямото си огниво, което приличаше на совалка, и огънят пламна.
— Аз зная, че вие скоро ще изпозаспите, като напече огънят, но вардете се поне да не изгорите — каза дядо Стоян, като че да беше учил физиологията на съня.
И наистина той говореше право, не се измина половин час, и всичката дружина онемя около огъня, с изключение на бодрото старче, което, подпряно до дъба, надуваше своето късо чибуче. Тук, на това място, ние осъмнахме на другия ден; сега имахме възможност да разгледаме местността. Ние се намирахме между селата Хаинето и Дрента от северната страна на Балкана. Мястото се наричаше
Според разказванието на дяда Стояна, по тия места твърде начесто забикалял хайдушкият войвода Димитър Калъчлията. По онова време (преди 25 години) разходката по Балкана на независими хора дотолкова невинна се представлявала на турците, щото сам Димитър Калъчлията слизал в селата по големите празници на веселба и много пъти водел хорото сред село. Веднъж били изпратили да го преследват седем бюлюкбашии от разни градове, които навлезли донейда в Балкана, гдето бяхме ние, но после ги дострашало и се върнали. В това време прочутият Калъчлия пиел кафе с няколко души българи от потерята.
Смъкнахме се по-надолу до една канара, гдето трябваше да чакаме човека от селото. Конецът ни, който не можеше да върви вече оттука нататък по причина на местността, оставихме го вързан от едно дърво, по- горе, без никаква храна. Тук ние престояхме цял един ден, с надежда, че ще дойде човек от селото, който да остане при нас, а дядо Стоян да отиде със Стамболова за Търново. Напразно! И в тоя случай ние бяхме подиграни, както си предполагахме и от по-налред: хаинчени гледали само да се отърват от нас. От 700 души юнаци сега един не можеше да се намери, за да ни бъде водач само!
От стечението на такивато обстоятелства, т.е. лъжи, голи обещания, непостоянство и пр., които срещахме на всяка стъпка, куражът и пламенните въодушевления започваха да изчезват и у нас; а на тяхно място се появиха: униние, разочарование и малодушие. Не остана вече и що да се говори; никой не си отваряше устата да каже поне една думица за насърчение, понеже знаеше и усещаше, че никой няма да го
