Записки по българските въстания

час разстояние. Преди да влезем в селото, изпратихме най-напред двама души, от които пак единът беше Стамболов, в селото да разгледат да не би да се крие някое предателство. Условието беше такова, че ако усетят тия пратеници, че работата не е чиста, ще изсвирят сигнала до три пъти, за да ни предизвестят да вземем мерки, а ако няма нищо — само един път ще свирнат. Ние чакахме около пътя, разпоредени един по един.

После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.

Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.

Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. „Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини — беше отговорът на селяните. — Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек.“

Новомахаленчани имаха право.

В това същото време ние се известихме, че всичките турци в Заара са се въоръжили и преследванията са почнали. Градът бил заобиколен със силна стража, която не оставяла никой българин нито да излезе, нито да влезе вътре и отвън. Селяни, пристигнали откъм Хаинето, казаха, че и там така също нямало нищо. Напразно ние питахме: познават ли някого си дядо Никола, т.е. страшния войвода, който имаше на разположението си 700 души.

Изново се отчая дружината; отчаяха се още повече и селяните, от думите на които твърде лесно можеше да се познае, че тия се готвеха да ни кажат: махнете се! Михал Жеков, който, както казах по-горе, беше едно от най-решителните момчета и за успеха на делото бе продал всичкото си имущество, припадна му от тия неприятни известия и се търкулна на земята безчувствен. Ние решихме помежду си да бягаме към Балкана, т.е. към Хаинето, и ако навярно видим, че дядо Никола не е свършил нищо, то да търсим спасение в Търновско, което мислехме, че е минало вече под ръката на Иван хаджи Димитров. Това наше решение обаче не знаеше други никой с изключение на трима-четирима души, защото разговорът ставаше на френски. Михала Жекова натоварихме на един кон, който взехме от селото. На селяните казахме, че се връщаме обратно за в Заара.

Часът на 1 и половина по турски излязохме из Новата махала, но не с песни, както бяхме влезли пред малко, а умислени и полуубити, като че да бяхме престъпници. Впрочем, имаше някои от по-младите бунтовници, които се радваха, че след толкова мъки и трудове в разстояние на 24 часа връщат се най-после на къщята си. Действително ние пътувахме из старозагорския път, което беше един вид стратегема. Не като изминахме едно малко разстояние от селото, от което никой не можеше да ни види вече, хванахме пътя за село Елхово. Дружината усети в що се състои работата и на часа възнегодуваха мнозина.

— По-добре да умрем в родното си място, нежели да ходим да се скитаме гладни и жадни по селата без никаква полза и цел — говореха тия.

Разбира се, че правото беше на тяхна страна. Не беше мъчна работата за всекиго да отгатае, че както в Заара, така и другаде нямаше никакво въстание. По тая причина желающите да се върнат в града не посрещнаха никакво съпротивление от страна на началството: всеки беше свободен да отиде, накъдето иска. Колкото за нас, странните, не оставаше никъде спасение освен в Балкана, в Търново или най-после в Румъния. На наша страна преминаха още и някои заралии, а именно: братя Жекови, Георги Кюмюра, Стойчо Петков, Георги Апосотолов, Бойчо Атанасов и Колю Райнов. Байрактарят влизаше в числото на ония, които щяха да вървят за града; затова разковахме знамето от дървото, което взехме със себе си да не би да пропадне в неприятелски ръце. Взехме така също и по-добрите пушки от тия момчета, които щяха да вървят за Стара Загора, и като се опростихме един други, всеки тръгна за определеното си място — едни за Хаинето, а други за Стара Загора17. После няколко минути изгубихме се един от други в тъмнината.

Нашето намерение бе да осъмнем заранта в Хаинето при дяда Никола. На пътя ни стоеше село Елхово, през гдето трябваше да минем. Беше ни страх да пътуваме из обработения път, за да не връхлетиме върху някоя пусия от потеря, заради това тръгнахме направо през гората, без никакъв път и пътека. Всеки час падахме и ставахме по коленете си върху сипеите и урвите. Болният ни другар Михал Жеков, който яздеше на кон и който от минута на минута ставаше по-зле, до такава степен, щото не можеше да се стърпи да не издава болезнени стенания — падна от коня на земята, който хукна да бяга през гората, а бунтовническите ни потребности, като знаме, телескоп, кореспонденция и прочее, които бяха турени в дисаги, сипеха се по земята тук-там. После бяхме принудени да ги търсиме със запалени клечки кибрит.

Криво-ляво посред нощ надвесихме се над с. Елхово, кучетата на което ни поздравиха още отдалеч. Щяхме да го подминем отстрана, но понеже другарят ни М. Жеков не можеше вече да се крепи и на коня, при всичко, че го поддържаха двама души отстрани, по негова молба влязохме в селото, за да го оставим на някоя българска къща.

— Простете ме, братя, загдето ви оставям — говореше той на всяка стъпка, при всичко че никой го не обвиняваше.

На много хармани още в с. Елхово жителите турци и българи стояха да прибират храната си, със свещи и фенери. От ужасното лаение на кучетата те усетиха, че странни хора минуват из улицата, но като не знаеха още що става в Стара Загора, никой си не мръдна крака да ни наближи и разгледа що сме за хора. Ние търсихме къщата на някого си Андроника, когото Колю Райнов познаваше и при когото мислехме да оставим болния юнак, понеже бил добър човек. Тоя последният не ни остави дълго време да хлопаме на пътната врата; кучетата от цялото село, които ни бяха заобиколили, разбудиха не само приятеля Андроника, но всичката махала. Уплашен, от една страна, а, от друга, сънлив, Андроник не отговаряше прямо на нашите въпроси, когато го питахме ще приеме ли под своя защита М. Жекова.

— Че какво има; нали сме християни — брътвеше той безсъзнателно.

Заедно с Михал Жеков остана брат му Георги и Георги Кюмюра, по собствено тяхно желание, за да бъдат другари на болния. Ние излязохме набързо из селото, като взехме един човек, показан от Андроника, който щеше да ни покаже някое плитко място да прегазим Тунджа, понеже се бояхме да минем през моста, да не би да е заварден от някоя потеря. Когато излязахме накрай селото, месецът надникна през средногорските ниски върхове и разкошното легло на р. Тунджа, която се извиваше като змия по казанлъшкото текне, лъсна напреде ни.

Мостът на реката, кой е на отворено място и който можахме да разгледаме така също отдалеч, нямаше да се пази от никого. След като го преминахме, водачът, когото бяхме взели от Елхово, се върна назад, а ние се отправихме през нивята, без път, за Хаинето. Колкото и да бързахме да стигнем по скоро, бяхме принудени да почиваме твърде начесто, понеже не оставаше вече сила; бяхме убъхтани и заморени. Когато възлязохме на един бял сипей, отгдето трябваше да се навалим вече към Хаинето, хоризонтът на изток почервеня, което предизвестяваше скорошното съмвание; а до селото оставаше още един час път, ако не и повече, който ние не можехме да извървим и за два.

Ние имахме пълна възможност да се отбием в гората, гдето щяхме да бъдем по-безопасни и отгдето само един можеше да влезе в селото, за да вземе хляб и да види какво станаха 700-те души на дядо