Записки по българските въстания

събрание.39

Апостолите бяха още длъжни да правят статистика на всяко село, гдето съставят комитет, за да можат да дадат отчет за делата си в голямото събрание. В тия статистики се обемаха следующите предмети: числото на работниците, на способните да носят оръжие; на старците, жените и децата; има ли в селото турци или наоколо; числото им; местоположението на всичките села въобще; има ли наблизо река, мост, гора, главен път; колко едър и дребен добитък има: храна, оръжие и барут; има ли някой достоен човек, който да познава местността добре, да е бил хайдутин, в казашкия алай и пр., за да може да поведе своите въстанали съселяни; има ли някой шпионин в селото, т.е. турско ухо, как му е името и пр., и пр.

На апостолите се строго забраняваше: да пият вино и ракия, да ядат блажно пред селяните през постите, да отварят излишни лекомислени разговори и да се лъжат един други. За всичко това едничкото наказание щеше да бъде смърт.

III

Рано сутринта на другия ден Волов замина за Карлово, след като ме снабди с няколко зърна отрова за всеки случай и с принадлежности за писание на тайни писма; а аз останах да чакам в къщата на Кочо Кундураджията до вечерта. Като всеки сиромах, той нямаше къща на два ката, а само една или две стаици, в които, като беше опасно да стоя, за да не ме свари някой, отстъпих в една малка стаичка, или хаят, без прозорци, в която се намираше едно-друго, като брашно, нощви, бъчевки и пр., гдето вярната и патриотка стопанка на Коча ми донесе и цялата библиотека на тоя последния, състояща от драмите Иванко Хаджи Димитър Ясенов, приказката От трън, та на глог и други още повестчици със съдържание, каквото обичаше разпаленият Кочо. Тоя последният отиде на дюгена си.

Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора40 пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде на ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.

— Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата — говореше една от гостенките.

— Господ и св. Богородица да чуват — въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. — Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента…

— А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение) — повтори първата дипломатка.

— Кажи ни нещо, Кочовице, ако знаеш — каза една от гостенките. — Кочо се меси в тия работи — прибави тя.

— Кочо си гледа сиромашлъка и мисли само за къщата си — отговори умната стопанка, като искаше да прекъсне празните приказки, едно, да освободи моята врата от тия неканени стражари, а, от друга страна, да се покаже, че малко се интересува от безпокойните слухове.

Та можеше ли другояче! Така й бе поръчано да постъпва от страна на строгия Кочо; тя разбираше напълно важността на поверената й тайна.

Вечерта, часът къде 12, Кочо си дойде от дюгена и ме изведе през разни криви улици в турските гробища под Бунарджика. Тук ние намерихме още Д. Златанов, Петко Машев и Атанас Семерджията, от Гюлбахча, дошли през други път да ме изпратят.

После малко тия се завърнаха в града, освен Атанас, с когото се отправих за с. Сотир, гдето беше известно вече, че отивам в селото им. Атанас ми служеше като проводач.

Името си от Симеон измених на Драган — за всеки случай.

Ходжата викаше, когато ние влязохме в Дермендере. Бай Атанас беше принуден да ме причаква тук- там, защото каменният път между града и селото не благоприятствуваше на кундурите. В селото блещукаха още няколко кръчми отворени, гдето редовните посетители от тия заведения допиваха последната си аспра. Бай Атанас поиска да си подкрепим силите с по 100 драма, на което се съгласих безпрекословно, при всичко че помнех още всичките точки и запетаи на дадената си клетва, че в качеството си на апостол няма да турям в устата си ни бяла Рада, ни червен Петко. В кръчмата влязохме незаметно, свършихме си работата и излязохме, без да обърне някой внимание на нас.

Изгубихме се из мрачината, между гъсти дървета, нагоре въз реката, която шумеше и се пенеше по причина на многото воденици. Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек — като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация. Имал си чибукчия, млад лангера, с червена фанела и с пъстри моралийски чорапи, имал си кьочеци и пр., които, след като отживявали своя век, преминавали в числото на пловдивската гръцка аристокрация.

Ако попитате селяните българи, то нарядко ще намерите помежду им човек, който да каже лошава дума за Гюмюшгердана. „Бог да прости майка му и баща му — казват тия. — Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се познава.“

Това се обяснява твърде просто. Практичният грък, който е имал авторитет да разваля всяко кадийско решение, на когото думата не е ставала две, гдето и да отиде, незначителна работа е била за него да каже на бинбашията: „Освободете тоя пезевенгин, че имам голяма нужда от кюмюр.“ Справедливостта го изисква обаче да признаеме и това, че въобще Гюмюшгердашж е направил и много добрини на българите. Така например във време на въстанието той е запазил много български села по Рупча от хищните башибозуци. Ако неговите богатства да ги притежаваше някой българин, то едва ли и той щеше да бъде по-добър.

Турското население обаче, което не е обръгнало да прави темане пред никакви потомствени и стълбови дворяни; което я е знае какво ще да каже лорд, барон, помешчик, чокой и пр. и което е навикнало да гледа, че довчерашният паша и аенин е слязвал от своето величие само с един махзар, подписан от няколко души, скоро решило по кой начин да се отърве от дермендерейския фабрикантин, въпроси, които в Европа се решават подир сто години в камарите, след като се изпишат хиляди оки книги за различни проекти.41 В Турция всичко това можеше да се извърши с едно парче, книга, от което може да се направи книжен фишек. Жителите от Дермендере отдавна били забележили, че младо помаче със скъсана абичка и с пищовец на кръста иде и отива във фабриката на Гюмюша и се помайва по пътя тук-там. Един ден ехото на една пушка се раздало из Дермендере и няколко души, уплашени, тичали от фабриката към селото, като викали: „Убиха челебията!“

Поменатото помаче, родом от с. Пашмаклий, нарочно било изпратено от своите съотечественици помаци да убие оногова, който убил тяхната допотопна индустрия — правението аби. Той не можал обаче да сполучи да убие същия Гюмюшгердана, но убил брата му Димитракя деня по пладне, пред портите на фабриката. После бил хванат по гората и наказан смъртно в Пловдив.

Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмрашката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението не немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.

Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. „Кой е?“ — попита преводачът ми. „Ти ли си, бай Атанасе?“ — отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: „Закъсняхме“ — двамата непознати ни наближиха с думите: „Хайде, добре дошли! Чакат ви.“