— Защо бързаш като теле напред майка си, джанъм — пресече думата на първия любопитен дядо Тодор, но и той не по-малко ме гледаше в устата какво ще да отговоря на зададения въпрос.
Разбира се, че хора, които си повериха съдбата в ръцете ми и на които животът от мене зависеше, вече трябваше да знаят що съм за човек.
— Българин съм, и нищо повече — отговорих аз. — Ако сме живи да се видим, когато се издигне байрякът, тогава ще да се опознаем.
— Видите ли? Аз кому говорих — каза едии от съзаклятниците, от думите ма когото заключих, че от по- напред са се готвели да ме питат за родното ми място.
— Прости ни, господине; ние сме хора селяни, па и малко помаци още, ако искаш. Кажем дума, без да размислим накъде ще отиде.
— Туй, учението, чувал ли си го поне през плет, бае Драгане? — подкачиха пак любопитните селяни.
С тия думи „чувал ли си го поне през плет“ тия искаха да кажат, че аз съм най-ученият между учените.
— Колкото да си записва името, може да знае — пое думата друг един съзаклятник, като мислеше, че с това ще ме предизвика да говоря.
— Да остане при нашия даскал да се понаучи — обади се друг един от кьошето.
— Петнадесят годинки най-малко може да си изгубил подир книгата — обърна се, та каза дядо поп.
Посред нощ събранието се разиде; съзаклятниците, преди да си излязат и отидат по къщята си, сториха втора клетва помежду си, че всичко онова, за което са чули и видели тая нощ, ще да си остане там, няма да го научат жените.
— За жена работа ли е това бе, брате! — говореше един старец до вратата.
При мене останаха само няколко души, като стражари. Някои от тях се занимаваха около огъня да ми правят цървули, с които реших вече да заменя кундурите в понататъшните си пътувания.
На другия ден, щом се пукна зората, докато нямаше още жива душа из селото, аз потеглих за с. Бойково, придружен от Григор Аргиров, това същото лице, което по-първия ден гореше кюмюр при Сотирската река. Тоя момък се прилепи в мене от един път. Той остави и жена, и деца, остави работата си и кюмюря, несъбран в гората, само и само да послужи на делото.
— Гдето и да отидеш, бае Драгане, аз съм решен да дойда с тебе — говореше той.
От Дядово до Бойково е един час разстояние към южна страна. Ние хванахме през гората направо, че е по-безопасно и по-близо. Нощта беше тиха, небето ясно, та затова дебела слана покриваше земната повърхност. Сух балкански студ пронизваше костите ни по високите родопски върхове; но в замяна на това ясният дядо месечко осветляваше и най-тъмните кьошета между бориките, под които вървяхме. От върха, който се намира между двете села, можеше да се види, макар и на месечината, една голяма част от грамадния Доспат. Григор ми нареди имената на всичките по-високи върхове, между които първо място завзема
На разсъмвание ние издебнахме да се вмъкнем в селото, без да ни усетят даже и селските стражари — кучетата. Спряхме се в двора на училището, което беше затворено. Аз останах да чакам на стълбите, а водачът ми отиде да търси учителя в къщата му.
Според думите на учителя (Илия Георгев), който дойде на училището след няколко минута, по това време трудно било да се намери къща из селото, та затова трябвало да остана на училището. Аз прегледах зданието и намерих една стая, отделна, в която можеше да остана него ден. Учителят се потруди да накладе малко огнец, донесе ми една чергица да си постеля и отиде да си гледа работата. Излезе така също и водачът ми, който като познат в това село и съсед нямаше нужда да се крие.
Цял ден престоях в тая стая сам-самниничек. Поисках от учителя да ми даде някоя книга да се занимая, който не закъсня да ми удовлетвори желанието: напредя ми се намираше
Часът по два вечерта училището беше пълно с хора, млади и стари. Разбира се, че на първо място стоеше селският свещеник. Всичките мои предложения се приеха на драго сърце от присъствующите, с изключение на свещеника, който упорствуваше малко. Като дойде въпросът за клетвата, той отказа съвършено, заедно още с няколко души стари и имотни хора, според думите на които много щяло да стане, ако се и закълнат.
— Тъмръш е от нас на една педя място — говореха тия за подкрепление на отказванието си. — Какво ще да отговаряме пред Ахмед аа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?
Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмед аа, нека се премести да живее в селото му.
Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е., тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.
От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.
— Няма, защото нищо не е писано отгоре му — отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.
— Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък — казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.
— Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! — говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.
Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.
— Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? — говореше той.
Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите е тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.
После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяие, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.
Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя
