вече прокламацията и въстанало още на часа. Най-напред се разпоредихме да се извържат турските цигани в това село, които, като се подплашиха от нашето влязвание, щяха да се разбягат наоколо и по тоя начин ще известят турските власти за действията ни. Събравшите се там муховчени с ярост разказаха, че имало в селото им един циганин на име Хасан, който подпомагал турците да грабят българските жени и момичета от къщите им, които отнасяли в гората, гдето ги държели по няколко дена. Напоследък тоя същият циганин беше предал няколко работници на турските власти, които оплакваха своите дни в ихтиманския затвор. С една реч, тоя фараонов син бил бич на селото.
— Да се застрели за пример на другите! — извика Бенковски.
Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.
— Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна — говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.
— Отваряй вратата бе, шопар! — викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.
— Махвайте се оттука бе, пезевенклер! — крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. — Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили…
Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баксън, тичайте на помощ, съседи!“ — последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата… Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!…
Много още други цигани от селото докараха при нас, така също навързани; но на никого от тях не казахме нищо. Муховчени засвидетелствуваха, че тия не само били добри
— Живейте и се радвайте на пълна свобода — каза Бенковски на българофилите майстори.
— Нека бог ви подари широко царство, пашаларъм!… Да достигнете до Стамбул — говореха клетите изпоплашени цигани.
— Пашам! Аз искам да стана християнин, заедно с циганката си и с дребните си шопарчета (деца) — каза един почти белобрадат циганин, брадата на когото се люлееше като талига.
— По-добре е да си останеш циганин — казаха някои от дружината.
Муховчени, макар и скоро да бяха въстанали, но успели вече да се накървят. На 20 априлий вечерта имало в селото им трима-четирма души турци, дошли да събират беглика и данока в селото. Те били много строги: няколко души селяни, които не можали да си платят, били арестувани в една плевница.
— Който не заплати до утре парите, вързан ще отиде на Ихтиман — говорели агите и се оттеглили в приготвения си конак, за да се сражат с меката баница и тлъстите кокошки.
В тоя сгоден момент именно пристига кървавото писмо. Събрали се по-решителните селяни, с мечкарските шишинета, както ги наричаше Бенковски, и се отправили при агите на гости. Разбира се, че тия последните се излягали вече около огъня по бели гащи, без никакво предпазвание. Българите заловили всичките врати и прозорци, а няколко души се показали на вратата със запрегнати шишинета и извикали: „Да не сте шавнали!“
Всичко се разбрало вече.
— Ей, чорбаджилар! Какво зло сте видели от нас? — казали царските хора с пресипнал глас. — Вземете ни всичко, правете, щото щете — само живота ни харижете…
Вижда се работата, че сърцето на полуубиените роби не се е омилостивило, защото сребърните паласки, аккапзалиите ножове и белезиклиите пушки красяха гърдите на някои от присъствующите там муховци. Бегликчиите били избити в стаите си. Събраните от тях пари, около 800 бели меджидии, се прибраха от нашия ськровищник, който даде разписка на селяните за приетото количество.
Муховци, които и така са горски пилета, защото повечето живеят по своите горски кошари, бяха натоварили едно-друго да вървят на определеното място —
Цяла нощ ние не слязахме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30–35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.
II
Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.
— Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.
Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите“ и пр. — заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!
Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.
— Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.
Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.
— Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода… — отговориха бежанците.
Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не
