очите.
Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от песни и от „да живей!“ Двама юнаци, събрани на едно място, щом излязваха от къщите си на улицата, почваха да пеят и да викат „да живей!“ На мегдана сварихме така също едно множество въоръжени юнаци. Тук бяха и панагюрските комисари, тук бяха Волов и Бенковски. Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5–6 турски трупове, избити по разни махали в селото. Тия бяха накълцани и обезобразени като фурнаджийска четеля, защото кой как пристигнеше, за да си накървави ножа забиваше го немилостиво в отдавна изстиналия вече труп. Имаше мнозина, които си увираха пръста в кръвта и го облизваха, като казваха, че това ще да им служи за комка. П. Х. С. не се задоволи само с близвание. Той се наведе над един труп, грабна кръв с кривача си от раната, която изпи като шербет! Разбира се, че неговата постъпка докара болезнено отвращение на присъствующите там; но нямаше що да се прави, напусто навикваха звероподобния П. Х. С. Той не правеше това само за кеф, но че му беше изгоряла душата. Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата.
Може би нежните филантропи от цивилизована Европа да се възмутят от действията на българските въстаници; но нека се не стряскат дотолкова, нека по-напред се огледат наоколо си. Ние познаваме историята и на техните революции, знаем хуманността не само на техните бунтовници, но и на пазителите им за публичната безопасност, които са убивали своите братя-граждани като кучета, душили са ги из тъмните зандани, тровили са ги по начин твърде възмутителен. Така са тия постъпали не към един враждебен елемент, не към тиранина друговерец, както ставаше това с нашите българи, но към своите братя, както казах, и то не да отмъстят за някакви си исторически злини; а така просто за вагабонтски цели, за хищничество, за святата верица, ако щете, или пък за славата на короната, украсена с кръстове и текстове от святото евангелие… Нека отговорят за тая невинно пролята кръв, не само у нас, но по всичкия свят, венценосните богопомазници и техните безсъвестни дипломати.
Множеството на мегдана се увеличаваше от минута на минута; млади момци, накичени със зелен здравец и въоръжени, както се следва, прииждаха от всяка страна на мегдана; целувания и прегръщания се гледаха навсякъде, камбаните не млъкваха още, песни патриотически заглушаваха въздуха, куршумите свиреха над селото, защото всеки юнак желаеше да си опита шишинето; тънка мъглица от барутния дим се образуваше над селото, кучетата бягаха с подгънати опашки, жени и деца искаха да видят кой е убит от турците, но не им се позволяваше още, с една реч — огънят пламна вече в Панагюрище не на шега.
Ратниците, кой с кон, кой пеша, надминаваха вече числото 500 души. Никой не можа да усети как и по кой начин стана въстанието, с коя команда и под страха на каква дисциплина можа да се събере толкова народ в твърде късо време. Всичките ораторствуваха, всеки даваше команда и своето мнение, ахаше и охаше, псуваше и благославяше, при всичко че помежду ни нямаше червени фесове. Мнозина оратори, в числото на които беше и Бенковски, поискаха речта да говорят, но кой слуша?… 500 души говореха от един път! В числото на тия последните беше и наш бае Иван, когото читателите познават вече и на когото треската бе преминала. Той уверяваше, че от по-напред не можал да разбере каква е работата.
Повече от един час юнаците стояха на мегдана почти без действия. Това бе наистина необходимо, за да се понарадват един на други, да си поговорят на свободно, да се видят и опознаят в новия си кайфет. Брациговският депутат В. Петлешков, който така също не беше се върнал още, натовари се да събере прокламациите от двора на бае Ивана и да ги подпише с кръв. После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правеха на бялата хартия червени кръстове. Празното място, което бяхме оставили за датата, така си и остана недопълнено; така също не се и подписа никой на прокламацията; червеният кръст беше достатъчно гаранция за всичко. Селяните от околните села, които се намериха в Панагюрище и които бързаха да си вървят по селата, за да дигат и тия въстание, бяха наобиколили оригиналните писари, с по няколко възвания в ръка, като ги молеха по-скоро да подпишат и тяхната
Бързи куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в района на четвърти окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи.76
Преди да тръгнат селяните за своите села, Бенковски ги събра на едно място и им прочете следующите наставления:
— Щом пристигнете в селото си, първата ви длъжност ще бъде да разкажете всичко на комитета, каквото видяхте да стана в Панагюрище. После ще изколите селските пъдари (които обикновено биват турци), ще забийте черковните клепала, да се приберат всичките хора в черква, на които дядо поп трябва да прочете накървавеното писмо.
Когато забележих на Бенковски защо той дава подобни заповеди да убиват всичките пъдари без разлика — между които твърде е възможно да има и добри хора, — той отговори, че това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.
— Аз съм уверен — прибави той, без да го чуе някой отстрана, — че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!…
— Пазете се, турци има в хамбара, с оръжие! — извикаха в това време много гласове, като обърнаха срещу хамбарските врата своите пушки.
— Брадви, брадви! Скоро донесете брадви, за да строшим вратата! — викаше разпалената тълпа, като че сам султанът да беше се затворил в казаните хамбари.
Тия хамбари са срещу моста на кьошето.
Брадвите се донесоха на часа, с които няколко души на минутата още търкулнаха вратата на земята. Около стотина шишинета, насочени към зяпналата вече врата, изплюха своите нажежени куршуми, които приплющяха в сухите дъски. Болезнено охкане се издаде из хамбарските тъмни кьошета, между които, за разнообразие, чу се и български глас.
— Оли-ле, майчице! Отидох! — говореше тоя глас.
Последният нещастник действително излезе наш българин, когото един куршум беше лизнал така безпощадно, щото едното му ухо бе увиснало като обица.
— Що търсиш, скатино, из тъмните кьошета, заедно с душманите, когато се весели целият християнски свят? — питаше Бенковски малодушната жертва.
— Уплаших се, чорбаджи — отговаряше той, като гледаше повече на алената кръв, която шуртеше по дрехите му.
Останалите жертви, които бяха турци, мерили от по-напред ечемик в хамбара, гдето и сполучили да се изкрият сиромасите след нашето появявание. Те бяха невинна жертва на пламналите страсти; но кой им бе крив? Историческите събития нямат милост…
Между това слънцето наближаваше да се скрие на запад и всеки мислеше, че с него заедно си отива и омразното робство. Наближаваше часът 12 по турски, а броят на въстаниците се увеличаваше постъпенно, възхищението вземаше по-голям размер, „да живей“ се произнасяше по-гръмогласно. Народ, мъже и жени, от разни възрасти, пълнеше мегдана. На всичките главите бяха украсени със здравец, пушките им, ножовете, тъй щото отдалеч представляваха раззеленена гора. Всеки искаше да излезе навън, да подиша свободно и да види българските юнаци. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира се), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успеха ни за в бъдеще; а евтиното „да живей!“ и „смърт на тиранина!“ кънтяха по четирите краища на селото.
Народът и въстаниците, които се натискаха по мегдана, приличаха на развълнувано море. Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно, всичките кълняха турското царство н оплакваха миналите тежки съдбини на България, като човек, който до вчера е стоял вързан в синджири неправедно и чак сега се е освободил. Пред вид на всичко това неволно се замисляше човек как ще да бъде възможно да се турят в ред тия разпалени глави, които дотолкова се пръскаха и вълнуваха, щото който и да излезеше напредя им, малко щеше да им подействува.
