християнин сватба, за която сме чакали толкова време — говореше той. — Малко дете бях още — продължи той, — когато тая божествена искра пламна в моите гърди. Ходих по Цариград, турих настрана някоя пара, ожених се, подари ми бог дечица, станах къщовен човек, както се е казало; но аз съм си пак аз. Пусто сърце не остарява: едното ми око все в шумата гледа; не ми се върши работа.
— Ох, малко съм брала страха с тия твои луди работи, да не ме оставиш накрай време и да вземеш гората — каза съпругата на нашия бай Ивана, която искаше да потвърди с това думите на стопанина си.
— Страшното се измина вече, жена — отговори домовладиката и погледна горделиво към нас. — Сега няма вече от що да се боим, като имаме в къщата си тия високи гости.
После това бай Иван ни показа своето приготвено оръжие, фишеците, турени в две конски торби, цървулите, пиксеметата и пр.
— А тая малката пушчица съм приготвил за жената — продължаваше той, като показваше една ловджийска пушка.
Бедният бай Иван! Той не знаеше какво ще да му дойде до главата на другия ден.
След богатата вечеря, с която ни нагости добродушният бай Иван Тотюв, понеже нямаше някоя бърза работа, ние излязохме навън сред двора, за да погълтаме чистия средногорски въздух и да се понагледаме на хубавата пролетна нощ, която ни служеше за ден. Небето беше ясно, милиони звездици красяха неговия свод, които трепереха пред простото око, като че угасваха и пак се запалваха. Прохладен ветрец вееше откъм побелелите върхове на Рила и сладко-сладко приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма, че тая нощ е последната вече от техния мирен и апатичен живот! Наистина, тия знаеха, че един ден, рано или късно, ще да се обявят за непокорни
Бай Иван подскачаше около плета на двора си като 16-годишно момче, за да запушва малките дупчици, нас да запази от любопитното око на своите подозрителни съседи. На четири места из двора лазеше бодра стража с дебели шишанета в ръце, под началството на храбрия стотник Ив. Ворчо, който обикаляше мълчаливо ту едната, ту другата. Нему беше поръчамо никого да не пропуща ни отвън, ни отвътре, даже и домашните на бай Ивана.
Тая вечер при нас се намираше и Петко Королев, който беше дошел да ни помага в някои работи. Нему се искаше да си отиде на къщата при децата тая вечер, за което отдавна си правеше устата да поиска позволение — не от всичките апостоли, а само от Бенковски, като че тоя последният да му заплащаше. Въртя се той нагоре, сука надолу, триеше си ръцете една от друга, реши се най-после да изкаже своето желание.
— А че аз ще да си поотида, бае Георги, а утре пак ще ви заобиколя — каза той, като си подаваше и ръката.
— Можеш да си отидеш, но можеш и да не дохождаш, защото не ми си потрябвал твърде — отговори Бенковски по своему, без да си подаде ръката.
Королев остана като гръмнат. Трябва да знаете, че той беше един от първите интелигенти в Панагюрище, човек с образование.
Започна се денят 20 априлий, ден вторник, три деня преди Гергьовден. Рано още сутринта, докато не беше изгряло слънцето. Бенковски се разхождаше из широкия двор на бай Ивана, а стражата му държеше почетно оръжие. Времето си беше така също тихо, небето ясно като огледало. Много работници и овчари пъплеха вече въз околните голи бърда, които бъдещият войвода измерваше с дългия си телескоп.
— Аз се чудя, как можете вие да спите в такова време, когато всичко живо се е събудило — говореше той на другите апостоли.
Тоя ден нямаше заседание; то беше се отложило да стане за вечерта. До обед се написаха няколко писма за разни лица, участвуващи в съзаклятието. На П. Наботков се писа, учител в Пловдив, да побърза с приготовлението на динамита, който той беше обещал да прави още отдавна; на Р. Иванова и на Ив. Цанкова, чиновници на Хиршовата железница, първият — в Харманлий, а вторият — в Ямбол, да скъсат линията в данния момент, и на Илариоиа Драгостинов, апостол във II окръг, комуто се препоръчваше Хр. Търнев.
Но стига вече толкова; доволно е за приготовлението. Наближава време да препукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша… Прощавайте!
Том втори 1870–1876
Предисловие
Няма никакво съмнение, че от всички български въстания и движения за политическа свобода против Турция най-голямо и най-прочуто е Априлското през 1876 година, станало в Пловдивски и Татарпазарджишки окръзи. В настоящия том на нашите
Националната гордост на нашите български читатели няма да бъде напълно удовлетворена от хода и края на това народно движение, което по всички линии се свърши с пълно тържество на неприятеля, а с окончателно поражение за нас. Така също и чуждите читатели, които познават въстанията на съседна Сърбия и Гърция, техните многогодишни борби и истински геройства, недобри понятия и заключения ще да си съставят за достойнствата и способностите на българския народ под турско.
Две думи искаме за оправдания, не като лице заинтересувано, а като изразител на истината. Между Сърбия и Гърция, от една страна, й България, от друга, в началото на тоя век и в края съществува пропаст, никакво сравнение е невъзможно. Първо, че първите две бяха на края на турската империя и по тая причина самото им географическо положение ги улесняваше в народните им стремления, не подлежеха толкова на контрола и на наблюденията на централните власти. Оръжия, припаси, съобщения с цяла Европа, отивания и дохождалия на различни главатари и агитатори едва ли не ставаше без всякакви препятствия. Не говорим за съобщенията по онова време в турската държава административната централизация, низама, военните етапи и гарнизони, пътищата и други изкуства, в които Турция начало не бе направила още. Всичко това заменяваха и изпълняваха бунтовниците паши, аени, спахии, бегове, еничер-агаларъ и техните баснословни орти, на които днес виждаме развалините по пътя между Цариград и Белград. Всеки почти град по онова време в Турция е съставлявал нещо отделно и независимо от централното правителство. Редовно войска е имало всичко около 10–15 000 души.
По тоя начин, когато се приели първите известия на В. порта за въстанията на раите в Сърбия и в Гърция, то омаломощеното повече от вътрешни раздори турско правителство твърде сънливо погледнало на тия обикновени бъркотии. Въпрос е дали по онова време в Цариград е имало такава глава, която да подозира даже, че ничтожните раи от Сава и от Пелопонес ще да се въздигнат в степен на независими княжества. Нямало е още по онова време сериозни причини да се бои горделивата Отоманска империя от забравените вече раи. Ако Пазвантоолу във Видин, Али паша — в Янина, в Египет — Мехмет Али, в Акия — Джезар паша и др. са дигали глава срещу империята все по това време, то какво станало, че подобни на тях двама души: Кара Георги в Сърбия, а Калокотрони в Мората направили същото? Трябва да забележим и това важно обстоятелство, че на въстаналите в Сърбия и Гърция девизът не е бил дотолкова ясен и определен, както на българските въстаници по-после. Техните първи движения са имали чисто местен и ограничен характер, против известни паши, беювци и други зулумджии, които са били в немилост и пред самата Порта. Нямало е
