— Аз нямам нищо общо с евреите и с коварните дипломации — каза Бенковски. — Българин съм, апостол съм на свободата, искам да ме разбират само ония, на които съм дошел да помагам; а какво щели да кажат редакторите на „Най Фрай Пресс“, малко ма е грижа.
Ето съдържанието на това възвание:
Нашите юнаци българи не трябва да са боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да са не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастявание. Напред, братия! Дигайте пушките в ръце, да са срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество, да предобием свободата си!
О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода.
Чрез днешното си въстание ти ще да добиеш свобода, с бой и със собствената своя кръв. Счюпи хомотът, който сече твоят врат като с трион!
Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе са, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го!
Бъди юнак неострашим срещу неприятелят, сражавай са, боювай геройски, но не отказвай благоволението си и към робът!
От днес в името на българският народ ние обявяваме пред целия свят, че желаеме: или свобода, или смърт на сичкото население.
Напред, напред, братия! Бог е с нас!
Забележка: Въстанието ненадейно се дигна.
(Отдолу на прокаламацията е написано кръст с кръв.)68
Тая прокламация се състави в къщата на Ивана Ликова. Пет-шест души бързописци бяха повикани да изготвят преписи за всяко село в IV окръг. Датата 1 май не се пишеше, уж да не научат писарите тоя страшен ден; но може ли да вярва някой в това? Не само писарите, но всичките работници знаеха вече 1 май, който тия произнасяха на ухото на своя приятел, уж да не чуе някой, с радост и тържество.
Между това заседанията на приготовителната комисия и на апостолите следваха непреривно, деня и нощя. До определения ден оставаше още десятина деня, а в цялото село едва ли имаше някоя свястна пушка, като изключим винчестера на Бенковски, шаспото на Волова, купени от Цариград за по 15 лири, 3–4 други пушки, няколко лафошета и 150–200 револвера от много проста система, които продават евреите по дюгените си, заедно с кибритени кутийки. По тая причина в едно заседание реши се едногласно да се пратят двама души за оръжие в Цариград, за което им се отпуснаха и 950–1000 турски лири. За такива се избраха Иван Джуджов и Андон Батолов. Тия заминаха още на другия ден за Цариград, но нито Панагюрище видя тяхното оръжие, нито пък те видяха панагюрското въстание.
Страст беше това време за оръжия; за да се купи едно шишине, и то пак от някой старец или килав мъж, трябваше да стане източен въпрос. Мнозина жедни, но сдромаси юнаци имаше, които не бяха се снабдили още ни с един пищовец.
Писарят Белопитова го сварих един път, че плаче и съчинява стихове, в които той изливаше своите тъги. На въпрос, защо той плаче, когато целият български народ се смее и весели, отговори, че е намислил да се самоубие. Щеше да се самоубие той затова само, защото останал без оръжие, никой не го зачел да му подари или заеме поне едно капсулия пищовче. Той продаваше мило и драго, задължаваше се да робува само да се намери някой майчин и бащин, който да го въоръжи. Бедният момък! Неговите сълзи не бяха крокодилски, не плачеше той от фарисейско лицемерие…
В къщата на същия Иван Личев бяха повикани: терзията (Деян), да скрои на апостолите униформа, берберин да ги обръсне за последен път, фотографинът Станчо, да ни фотографира за спомен, защото никой не вярваше, че ще да останем живи.
Най-после и апостолите разпределиха IV окръг на пунктове, в които щеше да отиде по един, както следва: Бенковски щеше да остане в Панагюрище; Волов ще отиде в Клисура; Икономов — в Старо Ново село; Каблешков — в Коприщица, а аз — в г. Белово, гдето щях да имам за помощник отец Кирила от Калугеровския манастир. Всеки беше длъжен да вдигне байряка на 1 май сутринта, подир черкова.
Отец Кирил чак сега, на 19 априлий, се завърна от Пазарджик. Бенковски го нападна твърде грубо, загдето беше постъпил така с мене, когато бях в манастира. Той се извиняваше, че и нему дошла беля на главата, като отишел в Пазарджик. Там той бил арестуван от своето духовно началство, загдето бил преобърнал манастира на бунтовно свърталище, т.е. обвинили го, че приемал под стряхата на „Св. Никола“ царските душмани. Един от тия духовни началници — името му замълчавам, да не би да пострада авторитетът на православието, както се виражават набожните пасквили — предложил на отца Кирила, че ако не му даде 30 лири, ще го предаде в името на Христа на турското правителство.69 С молби и обещания о. Кирил сполучил да се освободи от своя во Христе брат.
По особено разпоряжение на Панагюрския комитет бяха довели при нас и прочутия радиловски хайдутин дядо Тодор, който беше станал анекдотичен със своето юначество. Когато му се предложи може ли той да изгори Пазарджик с 600 души юнаци, отговори, че 300 души му стигат, но да си избере той такива хора, каквито знае, и че не е нужно да прави това нощно време, а по пладне се наема да влезе вътре в града.
Дядо Тодор говореше така самоуверено, щото не оставаше никакво съмнение да мисли човек, че Пазарджик може да остане за турците. Той не си дигаше даже главата да погледне на присъствующите, а само надуваше своето късо чибуче. Беше излязъл вече да си върви, след като му се дадоха нужните инструкции; но гледаме го, че пак се връща.
— Като вляза в Пазарджик, има ли дозволение да коля и кадъни? — питаше той невинно.
Всички кихнаха да се смеят, а дядо Тодор изглежда сериозно и чака отговор на питанието си. Волов му обясни, че не само кадъни няма той право да коли; но и всеки един човек, бил той турчин или евреин, щом изяви желание, че е покорен, трябва да бъде защитен. Че дядо Тодор е говорил всичко от сърце и душа, че той е нямал нищо театрално, за това служи най-поразителен пример неговото нечуто херойство, което той показа в Панагюрище и което ще да бъде разказано във втората част.
Няма нужда да ви разказвам надълго и широко, че духовете от ден на ден се вълнуваха все повече и повече. Няма вече оная предпазливост, която съществуваше от по-напред. Всеки се ослушваше да чуе няма ли да припукат пушките отнякъде, няма ли да пристигне известие, че байрякът се е дигнал в някое село или град. Сънят бягаше от нас; много нощи се преминаха, без да затвори някой очи. Особено се безпокоеше Бенковски, той спеше върху стола; гласът му бе пресипнал вече от викание и убеждавание. Освен нуждата за оръжие, муниции и пр., комисията нареждаше вече и въпроса за провизията, укреплението на Панагюрище и пр.
Вечерта на 19 априлий ние се преместихме в дома на Иван Тотюв. Тоя последният, предизвестен за нашето дохождание, посрещна ни още на портите със засмяно лице и неизказана радост, заедно с цялото си семейство.
За гордост го считаха всички ония панагюрци, в къщата на когото отидеха апостолите. В нарочно определената за нас стая, накитена и наредена, зае място и бай Иван Тотюв със съпругата си, при всичко че Бенковски не беше доволен от тая визита. Бай Иван беше възхитен; той се въртеше на пета, чудеше се какво да ни почерпи, с що да ни задоволи, колкото е възможно повече.
— Живи бяхме най-после, високи господиновци, да видим с очите си тоя светъл ден, тая обща за всеки
