Записки по българските въстания

правителство, както това беше в нашите въстания. Кореспонденцията, разменена между В. порта и Кара Георгевича, състояща от фермани и верноподанически уж изложения, най-добре свидетелствува за това. А с Гърция е било още по-чудно, даже и смешно. Янинският Али паша дълго време е помагал на гръцките въстаници срещу войските на султана, т.е. бил е съюзник на въстаналите против османлиите християни! После той се е сетил вече, когато пратениците му видели с очите си в Гърция, че емблемата на борците е кръст, че тия убиват немилостиво всеки османлия, който им се попадне в ръцете.

Така ли беше и в България? Где пукнали още пушките, где не на българските въстаници, освен тръгванието на редовните войски от няколко пункта от един път, известени по телеграф, а не с татарин сюреджия, както е било в 1805–1825 г., самото турско население тичаше срещу въстаниците с кучетата си заедно. В разстояние на няколко деня само в едно Панагюрище се събраха от двадесят каази беювците, султаните и агите, всеки с отделен байряк, всеки със своята тайфа. Кьоравото време е било за нашите братя сърби и гърци, на които ни най-малко не завиждаме. Веднаж яла Турция тяхната попара, не можеше да се церемони с българите, които сто пъти бяха по-важни за нейното съществувание.

Гърция имаше още оръжие, топове и флота, богати и влиятелни хора, като Каподистрия и други, които й помагаха отвън. В 1805 и 1825 г. и на турците, и на сърбите, и на гърците пушките бяха: шишинета, филинтри, кърджелийки, геги, кавали и пр. В българските въстания българите имаха на десят души по една такава стара пушка, а турците притежаваха шнайдери, винчестери по 16 огъня и белгийки, които удряха на 1000 крачки! На Гърция отвътре й помагаше още икономическото състояние на населението. Голите майнати и клефтета, които се биеха най-много, нямаха педя земя и забит кол. За тях беше все едно било мирно или разбъркано, защото тия се скитаха по планините, за нищо не жалеха. Може ли да бъде сравнения между тях и между нашите заможни българи, господари на ниви, лозя, къщи, покъщнини и пр. Човек, който има, който владее, който не е петимен, мъчно се решава да грабне пушката. Читателите ще да видят това обстоятелство от нашите разкази.

Настоящата книга е написана в най-тежките минути за България, когато нейното съществувание и онова на всеки българин се четеше не на години, а на часове. Ние написвахме по няколко реда и излязвахме да се ослушваме не се ли чува песента „Казак загулялся в турецкой земле“. Прочее, читателите ще да ни опростят всичките неволни погрешки и недостатъци. Доколко ние сме били добросъвестни, безпристрастни и изразители на истината в нашето изложение, оставаме да съдят и се произнесат живите съвременници на събитията и другарите ни, които са няколко стотини. Там, гдето срещнат някои събития и факти криво предадени или неспоменати, нека бъдат уверени, че това е сторено неволно.

Русе, октомврий 1887

Глава I. Въстанието в 1876 г. Панагюрище

I

Помнят читателите, че ние ги оставихме в дома на бае Ивана Тотюв, всред Панагюрище; помнят още тия, че тоя български патриот нямаше где да ни тури от радост. Радваше се той само за това, защото скромната му стряха се удостоила да приеме за 24 часа революционерните апостоли, носителите на свободата, които по онова време бяха предмет на разговор във всяко семейство.

Денят бе, както казах, 20 априлий.

Нищо необикновено. Часът по 6 на турски обядвахме; после захванахме да разискваме нещо по специалният си предмет, бае Иван си намираше работа да надникне в стаята ни; началникът на стражата, Ворчо войвода, си сучеше мустака по войводски около портата; писарите за преписвание прокламациите се надпреваряха кой повече екземпляри да свърши: денят беше един от най-прекрасните, дълбока тишина владееше из селото.

Часът към 8? обаче, пак на турски, портите на бае Ивановата къща, т.е. вънкашните, се отвориха. Ворчо почака малко да види кой хлопа, но като се увери, че гостите му са хора познати, отвори им. Удивително! Когато всичките работници знаеха, че в тая къща, гдето се намират апостолите, двама души заедно не трябва да влизат деня, за да не се турят в подозрение хората и да не научат где живеят страшните хора, можете да си въобразите до каква степен бяхме зачудени ние, когато видяхме, че не един или двама души влязват в нашето неприкосновено жилище, но всичките почти панагюрски комисари, на брой около 10–12 души. В числото на тия последните се мяркаше млад 25-годишен момък, непознат нам, на когото от почернялото и опрашено лице и от покритото му с пот чело твърде лесно можаше да се види, че той ще иде от дълъг път и твърде много е бързал.70 Комисарите вървяха с наведени глави; тия бяха умислени и от лицата им ясно можаше да се констатира, че работата не е чиста, има да се е случило нещо важно.

— Готови револверите! — извика Икономов и всинца, скочили на крака, посрещнахме комисарите още на вратата.

— Какво се е случило, господа? Какво е това от вас? Защо сте се събрали толкова? — питахме ние с един глас. — Да няма предателство?…

— Такова нещо няма… Но работата се е свършила вече… — отговориха комисарите след няколкоминутно мълчание.

— Не ме мъчете! Казвайте скоро — викаше Бенковски гръмогласно.

Комисарите се споглеждаха един други, като да бяха виновати в нещо. Тия мълчаха, лицата им вземаха различни виражения и бои; а това беше знак, че действително работата не е чиста. Ние помислихме, че се е случило предателство.71

— Три часа става вече, откак в Коприщица гърмят пушките!…

— Въстанието е дигнато — отговори Бобеков с развълнуван глас.

— Кой е видял това?… Казвайте, братя, ако сте истински българи! — викаха апостолите.

— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв — отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи… Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорение имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът.

Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.

— Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То се попадна е ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.

Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…