II
Слънцето бележеше на запад икиндия, когато ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси и гологлави, само четирма души (апостолите). Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:
и пр.
Всеки може да си въобрази като какво впечатление трябваше да произведе нашето появлявание на улицата не само на жените, на децата, на ония, които не бяха ни виждали, но и на някои от ближните ни познайници. Улицата, през която вървехме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряние на портите; напредя ни се виждаха да препречват по улицата някои жени, които потъваха в дворовете, а после си подаваха главите през стените, за да ни гледат.
Ние крачехме, като че носехме глава, гдето се е рекло, и на всеки две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме всинца с един глас: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!“… Първото лице, което се осмели да излезе насреща ни, за да ни поздрави и да пожелае добър успех на святото дело, бе съпругата на Ф. Щърбанов. Тая доблестна жена беше сварила да откъсне и няколко стръка здравчец, от който подаде на всекиго от нас по един, и бързо се върна пак в къщата си.
Ние отивахме към чаршията. След няколко минути бяхме вече до моста на Луда Яна, отдето се вижда конакът на 200–300 крачки разстояние, през реката. Пазителите на тишината или по-добре представителите на султановата власт се обтягаха преспокойно отпред конака, легнали на припек по гърбовете си върху канапетата, с вирнати нагоре крака. И тях така също гърмежите в дома на бае Ивана не бяха ги стреснали още. Сега, когато ние стоехме вече напредя им, лице срещу лице, разбудени от песните ни и от вика, тия гледаха втренчено към нас, не можеха да си обяснят що сме за хора ние. Вероятно тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедаджии, които заобикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика. Това се обяснява още и по това обстоятелство, че тие, заптиите, от най-напред, за да не си нарушат рахатлъка като всеки ага, не приеха даже и да станат на крака, но подпрени на двете си ръце, издигаха си само половината част от тялото и ни гледаха презглава.
Волов поклекна на коляно и изпразни своето шаспо към заптиите, изпразнихме и ние своите. Когато припукаха нашите пушки и куршумите дигнаха праха около налягалите заптии, ние не виждахме вече напредя си хора, а някакви си сенки, които пълзяха по високите конашки дувари, а късите сини ментани държаха поза на орлово крило, върху които свободно можеше да се брои всякаква монета. Искам да кажа, че тия не бягаха, но хвърчаха. По-нагоре из реката, към която страна бягаше един от уплашените заптии, изгърмя и друга пушка, която още повече смути клетите заптии. Тая пушка бе хвърлена от нашия секретар Т. Георгев, който се връщаше вече от дома си, приготвен, както трябва. Заптиите падаха и ставаха; тия бягаха без никакво оръжие, само с ръждивите си касатури, които затрудняваха още повече отстъпванието им, защото се преплитаха из краката им. Разбира се, че ние твърде лесно можехме да избием тия заптии; но кое беше онова сърце, което щеше да чака по-дълго време? Казах, че благоразумието липсува в подобни минути.
На дясна страна се простираше чаршията на Панагюрище; пълна с хора, българи и турци; последните бяха дошли от селата. Щом изгърмяха нашите пушки на заптиите и ние взехме направление към чаршията, цяла маса народ търти да бяга към пазарджикския път, повечето калпаци, а само тук-таме се виждаха бели чалми като лебеди, които отстъпяха твърде сърдечно, като оставиха сред улицата и кола, и добитък. Вратите и кюпенците на дюгените заплющяха ужасно, като че всичката чаршия да беше изпълнена с ковачи, и в две или три минути всичко опустя напредя ни. Няколко души от съзаклетниците, които минуваха покрай нас като вятър, казваха ни само: „Отивам да си взема оръжието.“
— Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! — викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.
Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ — се слушаха навсякъде. Къде края на града срещнахме двама души гърци, на коне, с накривени фесове и чадъри, които влязваха в селото горделиво, като тананикаха в същото време и една песен. Тия ни видяха още отдалеч, но не можаха да си обяснят що сме за хора, що значеше нашето тичание гологлави и с голи сабли в ръце. Като хванахме обаче конете им за юздите и ги поканихме да ни ги отстъпят, тия разбраха твърде добре в що се състои работата и останаха сред пътя само с чадърите в ръка. Един от тях поиска да се съпротиви, но докато се усети, фесът му дигна праха на пътя, т.е. искам да кажа, че не твърде деликатно постъпихме в своите земания- давания.
Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по- настрана, нищо друго не се чуваше.
— Възможно ли е да излезе и тук заарска работа? — питаше ме Икономов, а после ми предложи, че ако до един чао време не стане нещо, т.е. не ни се обадят панагюрци да въстанат, то да набием из шумата, докато е рано.
Но юначните панагюрци не мислеха така. Тия не бяха се окопитили още, не бяха се приготвили, не знаеха кой път да хванат. След половин час ходение из опустелите улици ние бяхме честити да чуем тук-там из селото няколко гърмежи, които идеха откъде горнята махала; но каква беше целта на тия гърмежи, за нас бе положително неизвестно. Подир няколко минути ние се срещнахме на улицата с Иван Попов, един от първите работници в Панагюрище, въоръжен от петите до зъбите, с влашки калпак на главата и със зелен здравец до ухото.
— Да живей България! — извика той и изтегли дългия си нож.
Ние му отговорихме с приличните поздравления. Иван Попов беше излязъл да търси другари; той уверяваше, че мнозина има да излязат, но не били още приготвени. Ние от своя страна взехме малко кураж и почнахме да викаме още по-нависоко, като изпразнихме и няколко пушки на въздуха. По-нататък, в същата улица, излезе насреща ни пазарджикският депутатин Соколов, който не беше си отишел още, разпъхтян и потънал в пот.
— Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене — говореше той и поднасяше напреде ни кървавото желязо на тоя свой револвер, с който — казваше — че бил убил турчин малко по-нагоре.
— Честито, млади момчета, честито! Нека бог и св. Богородица да ви помогнат! — извикаха няколко жени от една порта, покрай която минахме.
В това време, докато ние се съмнявахме още дали панагюрци са били истински бунтовници, или не, една от черковните камбани заехтя необикновено. Нейният глас, който се отражаваше жално и монотонно посред пуканието на пушките, се придружи и от глухото тънтение на дървените клепала. Гърмението на пушките се увеличаваше още в по-голям размер и северният вятър носеше ехото на различни юнашки песни из селото, които се прекъсваха от минута на минута от гръмогласни викове „да живей“. Минутата ставаше постъпенно по-тържествена. Двама души тръгнахме ние от моста, а на завръщание се броехме вече 20–30 души. Всеобщи целувания, братски прегръщания, сълзи не от фалшив източник замрежваха очите на всекиго. „Да живей“, „Да ви поживи господ“, „Да ви помогне честният кръст“ и пр. — бяха първите думи на всекиго, особено на жените, които захванаха да се явяват по-често.
— Удряйте! Избягна! Пазете се, револвер вади! — се слушаха по-нататък други гласове и около десятина пушки изгърмяха от един път.
Това беше някой турчин, който, подплашен от движението, бягаше безсъзнателно, накъдето му видят
