керемидката. Страшна удушителна миризма, като на умряла котка, изпълнила стаичката, т.е. секретния кабинет на Царски, който не бил по-голям от един-два брашовски сандъци.
— Зяпай, зяпай да не отиде напусто илачът! Пари ще даваш за него — викал майтапчията хъш и си стискал юмрука над главата на Царски — да не казва тайната.
— Ох бе, Царски! На поган мирише тоя пусти цяр; ще бълвам — пъшкал и говррил подкаденият.
За сърцебол и суха кашлица Царски давал рецепта ракия и черен пипер, стоплени на огъня; за рани предписвал една вода, която се наричала калъчоту, а ако не можело да замине от нея, тогава пущал в ход по-радикални средства — средата от бял хляб, натопен в оцет. А венерическите болести лекувал с бял тамян, който трябвало да гълта на гладно сърце болният, и т.н.
Подир шегите и закачките тая вечер в заведението на Царски дружината пристъпила към политически въпроси, които най-много настроили нашия пътник да слуша и внимава. Разбира се, че не Наполеон и руският цар трябвало да бъдат предмет на техния разговор. Сиромашката Турция и нейният злочест султан си попатили тая вечер, както и за винаги бивало това.
— До пролет, ако е рекъл господ да доживееме, да не се хваля и да не казвам голяма дума, но в тая кръчма на Царски ще да пиеме и ядеме заедно с Митхад паша! — казал един от хъшляците и тупнал масата със своята костелива ръка. — С петдесет души момчета, каквито аз зная да си избера, ако не вляза в Русчук в харема на това мръсно куче, да го вържа като овца, то тия ги обръсвам и хвърлям — прибавил той, като стиснал с едната си ръка краищата на своя половин мустак.
— И аз ще да дойда — прибързал и възразил Царски. — Друго не ми трябва: само герданите на ханъмките да пипна!
— Мълчи, хей, гарга с гарга! — отговорил друг един хъш който полувярвал в думите на първия, че е възможно да се влезе в Русчук.
— И ти ако можеш се озъби, както трябва, на едно келево заптие в Русчук, то аз ей сега отивам в конаците на Митхада и му ставам чибукчия — се обадил трети.
— Че вие какво мислите турците бе? Какво става от тия табансъс хора? — викал и се сърдел душманинът на Митхад паша. — Един казак или един българин — това е все едно — може да гони напреде си и да се бие със сто души читаци! Какво ми вие мене байте за бълхи? И турчинът може ли да има отгоре си юначество? Той има само сербезлик, защото има царщина. А аз като му се подам изненадейно, като го нападна нощно време, ще бяга напреде ми като овце.
— Ако това го би казал Панайот войвода или Тотю, няма какво да се препирам. Но твоя милост, който си още чирак в тия работи — да ме простиш — се обадил трети хъш.
— Аз ще да кажа пък друго. Ако Митхад паша живееше в Сливенския балкан, на Вратника, в Джендемите или на Самодивското кладенче, разбирам да го хванеме. Но сред Русчук да стори човек това, не ми се вярва — заключил други.
— Царски! Какво слушаш бе, серсем? Войвода ли имаш намерение да ставаш? Напълни и от мене — казал други.
Разговорът на дружината се мятал от събитие на събитие я от въпрос на въпрос с поразително разнообразие, както е разнообразен и самият живот на хората, а най-повече на ония, които не били никому поданици и владеели Стара планина. Един или няколко души говорели и критикували управлението на Митхад паша, а други двама си припомняли с чашите в ръка за таягодишните приключения в Балкана, когато трети се радвали и разказвали как еди-кой от полицията сержант или жандарм с едно почерпване само казал, че вие сте добри момчета и наши братя, ние нямаме нищо против вас, всинца ви в града познаваме. И всички тия разговори и разнообразни разисквания се говорели и критикували на такъв висок глас, така явно, щото присъствующите в кръчмата вземали участие в препирните, не само жандармите, които се трупали около вратата на кръчмата и час по час влязвали вътре уж да си палят цигарата и да видят часът колко е, слушали; но и проходящите по улицата имали възможност да разбират от всичко.
— Помниш ли, бае Димитре, като ме накара над Мъглиш на Балкана да отрежа гдавата на оная зелка? — попитало едно младо хъшче, не че имало да говори по тоя предмет, но просто така да спомене и отвори дума за това важно приключение. — Пустото му куче, свраки очите му да кълват, девет деня наред го сънувах! Турчин, турчин, ама все човек, бей! За пръв път, като не си вършил такива работи, бая се изпотяваш — свършило младото хъшовче.
— Стига, холам, стига си се хвалил с тоя пусти турчин, ушите ми проглуши! Той беше умрял бе, а войводата да те изпита колко пари ти струва келът, накара те да го колиш и ти в страха си не можа да го познаеш! — възразил други от дружината, думите на когото произвели всеобщ смях.
— Ти ще да си знаеш устата какво дрънкаш, че като подигна половиницата, ей сега ще потече маджунът! — извикало докаченото хъшче.
— Мирно, мирно, че ще да чупя зъби — казал важно оня хъшлак, който говорел най-малко, като погледнал изкриво и двамата противници.
Ботйов, който стрелял с очите си и изпитвал всичките момчета, отдавна успял да забележи вече, че човекът, който стоял подпрян важно и сериозно, който говорел най-малко и който следял за тишината, като казвал, че ще да чупи зъби, имал най-голямо уважение. Него гледали всички, той като почвал да говори — всички мълчали, той бил облечен с най-скъпи дрехи: с писани колчаклии потури, с чепкен, подплатен отдолу с алено сукно, с чохен джамадан, на който висели пискюли, и с черно астраганено калпаче, което стояло нахлупено до самите му вежди. Той бил сам Хаджи Димитър, бъдещ за идущето лято герой в караесенските лозя, в Кална кория и на Бузлуджа. Разговорът се видоизменил в кръчмата после строгата бележка на Хаджията. — Космите ми на главата настръхват, като си помисля само, че цели шест месеца ще да трябва да се пасландисваме тука по тия пиянски кръчми, да слагаме глава пред сополивите полицаи, да ги черпим и целуваме — казал с въздишка Коджа Ибрахим Захаралията.
— Ох, сякаш че съм вързан на кол! Нито ми се яде, нито ми се пие — възразил други.
— Хайде попейте, джанъм, стига толкова философии! — се обадил пак Хаджи Димитър. — Нека бъде благословена земята, в, която така свободно можем да се разполагаме и да ходим в конака с хайдушките си дрехи.
— Да живей царя ромъняска! — извикал Дочо Царски.
Две-три млади момчета се приближили до Хаджията и го замолили той да викне някоя старовремска песен, от ония, които пеел по Стара планина.
— Попей, бае Хаджи, „Алтън Стояновата“, ние ще да ти пригласяме — говорели момчетата.
— Нека се чуе гласът на дяда Трендафила, па тогава аз — отговорил Хаджията.
Дядо Трендафил се изкашлил, опънал едно вино, чалдисал мустаките си с два пръста, подпрял си главата и кимнал на няколко момчета да се доближат до него. Стиснал си той очите, дигнал си главата към тавана и почнал:
