Дядо Трендафил сам захванал песента, а когато я довършил, то всичките пеели с него, заедно и Хаджи Димитър. Провиквания — хе-е-е-е-е!! — удряне масата и стената, поръчвания на кръчмаря да донесе вино и пр., и пр. били на мястото си. Някой от по-нетърпеливите и по със запалената кръв, като си напомнили за Стара планина и за нейните райски кьошета, похванали се на гърба, отгдето извадили скрити тапанджи да изгърмят, което действие е апогеята на всеки хайдушки моабет.
— Долу ръцете! Долу, че ще да блъскам. — казал Хаджи Димитър и си посочил стиснатия юмрук към запалените.
— А бе, бате Хаджи — само по един път да си гръмнем, да си припомним Балкана — се молели момчетиите.
— Не може! — отговорил той диктаторски. Изпели се още много песни. На пая на Хаджи Димитра паднала следующата, която той сам си избрал:
Когато и тая песен се свършила, то всички чаши и стъкла, които стърчели по масата, изгърмели на земята, разбити на няколко парчета, всеки по едно хвърлил за своя сметка, за душата на Кара Танаса войвода и неговата дружина.
— Такива войводи е имало едно време, преди нас — започнал Хаджията, който сам немалко бил възхитен. — Кара Танас е родом от с. Катунища, близо до р. Кобилишница, гдето в 1862 г. обрахме хазната с Панайот войвода. Песента право казва. Кара Танас е водел само осем момчета, всичките в едни дрехи облечени, с едни пушки и с едни пищови. Дрехите им са били само сърма и клаподан. По неговото време, както разказват стари хора, Букурещ и Гюргево като са били в турската царщина, на дюлгери и други работници плащали тука по пет гроша гюндюлик, когато по нас се работело по 15 пари на ден. По тая причина мало и голямо дохождало да работи във Влашко. И Кара Танас с момчетата си тръгнал пролетно време за Влашко, с тесли и триони, които закопавали в земята и нарамяли пушките. Като падал листът на гората, скривали пушките и пак изваждали сечивата, които изтривали добре, уж че работили с тях, и хайде в село. Где тогавашното?… Тескерета не били излезли още. Съмнителните хора, които лятно време липсували от селата си, като се връщали есенно време, аените и субашите им гледали ръцете. Ако по ръцете им имало слинове, пришки и пукнатини, признаци на работнически ръце — оставяли ги свободни. Нашите юнаци не пасели трева. Като наближавало време да се върнат, вземали дървета и ги удряли от земята, дордето им излязат рани на ръцете, па тогава си тръгвали. Някои от тях пък, които са били под крилото на някой ага, тоя последният им давал да работят на хармана му и удрят с тояги сламата пак за същата цел.
Дружината като онемяла слушала тия лекции и въздшала. Но най-много ги слушал Ботйов, комуто ние сме длъжни за предаването на тая среща в кръчмата на Доча Царски, както я разказвал по-после на приятелите си. Страшно впечатление му е произвела нему тая хайдушка дружина в Гюргево, нейннте разговори, веселби и животът им въобще. Той излязвал нея вечер няколко пъти навън от кръчмата, за да го не видят, като си трие сълзите, сълзи от радост и възхищение. Най-много му било тежко нему, че не е техен другар, че не може да им се препоръча и ги увери, че е техен брат; а те не подозирали даже, че веселието им е удостоено от оногова, който е живеел само с техните идеали, който умря в тяхната Стара планина! Млад и неопитен още, с калоферо-одески понятия, той си въображавал, че хайдутите от Стара планина са авторитет и с претенции на етикеция, при които трябвало да се приближи човек с препоръки.
Дружината в кръчмата оставила песните и почнало хоро, хоро хайдушко, ръченици и капитан Николовата песен, която две момчета чудесно играели с голи ножове в ръка. Хитрият полицаин, на когото изтекли очите да гледа през стъклата на кръчмата от пътя, като видял, че блещят ножове, нарекъл се, че ще си пали цигарата, и бутнал вратата съвсем ахмашката.
— Домну полицай, да живееш! — извикала още по-хитрата дружина и всеки грабнал чаша да го черпи с вино и тютюн, който е разковничето на всеки румънин. — Ще пиеш с нас, ние сме братя! — говорели хъшовете и хиляди комплименти правели.
— Е, сатраяска2 Булгария, да пукне царя турчяска — казал домну полицай и изсушил няколко чаши с вино.
Е, после това туря ли влахът хамен току-така ръка на своите братя хъшлаци? Че дава не си е изял ума в гладните години!
Между хайдушката дружина се намерил и един кавалджия. Той извадил из пояса си своя кавал, запретнал ръце, намазал го с масло, стъпил гордо, навел си главата, затворил очи, за да изобрази
