някак познати и близки. Звуците, издавани от формите светлина, звучаха като отдавна забравена мелодия на песен. Общо взето, в един момент, Исабел се почувства като у дома си, където и да беше това. Как искаше да разкаже за преживяното, но дона Октавиа не пожела да говорят за нищо през този ден, а да опита да го сподели с баща си не смееше. Той беше много недоволен, когато Исабел се измъкваше и трябваше да бъде търсена.
Замисли се за дона Октавиа. От доста време се питаше защо тя е само управителка на имението Деливеранс, в частност и нейна гледачка, а не и жена на баща й, дон Рабида. Знаеше, че майка й си е отишла при раждането, а дона Октавиа е нейна далечна близка. Живеели в една далечна провинция на юг, зад Мъртвата планина, когато баща й е посетил дома на бъдещата си съпруга по търговски дела. Майката на Исабел се казвала Изабел Нирина, която е дошла тук заедно с дона Октавиа, която е придружила по- богатата си роднина като компаньонка и приятелка. Когато дошъл трагичният ден на раждането на детето, издъхващата майка пожелала то да носи нейното име. Тогава и дона Октавиа останала завинаги в провинция Хиспаньола, имението Деливеранс, като помощничка на дон Рабида в отглеждането на Исабел, а по-късно и като управителка на цялото имение.
Исабел знаеше тази история още от съвсем малка. Много нощи тя беше слушала тихия вълшебен глас на дона Октавиа да й разказва за невероятната светлина на майка й, че тя трябва да помни, че е родена от лъчиста чистота и доброта, която е неповторимо рядко срещана в живота. С годините Исабел виждаше, че дона Октавиа е невероятно красива, когато минеше край някой, тя го окъпваше в сиянието си и Исабел искаше именно тя да е нейната майка. Но неизменно получаваше отговора — „Аз съм нищо, Иса, трябва да знаеш, че ти си родена от светлина и все повече заприличваш на своята майка с красотата си.“
Опитвала се бе да разбере нещо от многото служители в имението, но всички те бяха дошли след раждането й. Въпреки това, когато виждаше баща си заедно с дона Октавиа, тя беше уверена, че те си подхождат толкова много и едва ли би имала нещо против дона Октавиа да стане нейна втора майка, след като и без това тя я е отгледала.
Стана й приятно като си помисли за тях двамата — най-добрите и прекрасни хора, които можеше да има на света. Сякаш бяха приказни герои, дошли от легендите за времената, в които всички са били като тях. Исабел беше доловила искрици на силни чувства между тях — някой поглед, дума или леко докосване един до друг. Тя бе благодарна, че е тяхно дете.
Затвори очи и се опита да извика спомена от преживяното днес. Шарената дъга се завъртя и скоро я понесе в обятията на един прекрасен сън.
3.
Дон Рабида седеше пред камината, всички в къщата отдавна си бяха легнали. Преди малко и летният дъжд спря и сега само огънят прошумоляваше — дърветата пукаха като ставите на старец, пламъците се изпъваха и плющяха, помнеше този звук от платната на корабите, а пръските от искрици напомняха на ронещи се звезди от нощното небе.
Той протегна ръце към огнените езици, които хищно се извиха и стрелнаха към тях. Сякаш не усети паренето им. Вече знаеше, че няма да са много дните, в които да се радва на тези дребни неща от живота, но именно те щяха да му липсват след като…
Отдавна не си беше спомнял за миналата и онези есенен ден. Отпусна се и облегна се и облегалката изскърца. Огрян от огъня, Рабида отвори стаята със спомени.
Беше млад благородник, родът му от най-старите. Вече имаше име на честен и почтен търговец, а и участието в походите срещу нахлулите от юг диви племена го беше покрило със слава и множество отличия. Лично кралят го покани да отиде и заживее в столицата, дори и в самия дворец. Но той предпочете да се върне в родния край, където стана пръв сред местните благородници.
На един от родовите балове давани винаги в началото на лятото в някое от именията на провинцията им, помнеше, че се състоя в къщата на приятеля му дон Бера, се запозна с дона Октавиа Нина. Още тогава, при тази първа среща, когато погледите им се срещнаха и той пое ръката й, двамата разбраха това, за което казваха, че е вечно и неизличимо от времето между тях двамата. Започнаха да се срещат и всички очакваха скоро двата големи рода да се сродят.
Един ден, беше в първите дни на есента, когато птиците отлитат на юг, а вятърът става малко по-суров и листата се обагрят в ярки цветове, те се разхождаха из голямата градина в имението Рабида. Тази градина беше забележителна с редките видове растения в нея. Още дядото на дон Рабида беше носил от далечните земи и места малките семенца, от които се бяха издигнали високи и горди дървета Не говореха, мислите им бяха едни, вече го бяха разбрали, просто се наслаждаваха на присъствието си тук, един до друг, в този малък рай от цветя. Спряха за момент, загледани в дълбочината на любовта си, която озаряваше със сияние очите им.
Рабида не улови съвсем отначало промяната, която настъпи неусетно край тях. Просто изведнъж се видя обгърнат от мрак, който бе всичко — нямаше небе, нито далечен хоризонт, само тъмнина и нищо друго. Усети я как е лепкава и студена, като мъглива утрин, но тази лепнеща влага се стичаше по тялото. Октавиа беше паднала на земята, очите и широко отворени, ръцете отпуснати безсилни, и цветът на живота се оттичаше от красивото лице. Последното, което Рабида направи тогава, бе да се свлече от тежестта на лепкавия студ. Сега знаеше, че в този момент той е е бил мъртъв, но за последвалото съживяване помнеше само силното поемане на въздух, като че се е давел и едва достигнал повърхността. Същото се бе случило и с Октавиа, която рязко вдиша и задра с ръце влажната почва под тялото си.
Тогава се появи и онзи глас. Влезна направо в мислите им, безгласен и прекъсващ, сякаш също давещ се.
— Трябва да спасите… — нахлу той в съзнанието и на двамата, но не разбраха последната дума. — Аз ви връщам живота, макар и за кратко, но трябва да гледате… десет пълни завъртания на света ви около вашето слънце. Толкова ще ми трябва, за да се върна…, която ще укрепне и чака завръщането ми. Спасете и отгледайте, моля ви!
После всички утихна и от нищото се появи топка светлина, която падна в ръцете на Рабида. Тя бликаше, жива и галеща и го огря и стопли. Тъмнината стана прозрачно-бледа и с появилия се вятър започна да се разнася. Двамата с Октавиа се изправиха и откриха, че всичко около тях е мъртво. Всичко, което е било частица от живота, беше увяхнало и изсъхнало. Сякаш не бяха в своя свят, тук беше чуждо и страшно, като миг, убиващ с идването си.
Но от светлината в ръцете му, около тях, като в сън, се появи един цвят, който се вплете в нищото, после втори, последван от други цветове. Сякаш някой тъчеше на вълшебен стан живот и насищаше с нишки безкрайността. Така животът се завърна, бликащ от малкото момиче, в което се превърна неземната светлина. Излезнаха от градината, която бе разцъфтяла без да има значение сезона, който не беше за цъфтене. Много неща откриха все още мъртви, но оживяваха пред тях. И много неща не бяха същите при промяната, а и много неща просто не се появиха, изчезнали в неизвестността. Родните места на Октавиа ги нямаше, там се издигаше Мъртвата планина — там нищо не можеше да вирее, място лишено от живот и присъствие на каквото и да е.
Дона Октавиа остана завинаги тук, при своя любим и при най-голямото чудо — светлината, родила детето Исабел и само те двамата знаеха, че всичко, което е живот, всъщност се крепи на това дете и когато то си отиде, отново ще приеме истинската си форма — мъртва земя и хиляди мъртви души.
Дон Рабида отвори очи, огънят беше отдавна угаснал. Останала е само пепелта, с каза той, всъщност нима и ние не сме точно това — цветя от изтляла пепел, чакащи ветреца, който ще ги разпилее.
Преминалата нощ вече очакваше идването на зората, а с нея и новия ден.
4.
На рождения ден на Исабел дон Рабида и дона Октавиа устроиха тържеството пред къщата. Украсените прозорци весело отразяваха слънчевите лъчи на следобедното слънце. Пъстри хвърчила се издигаха в небето, водени от веселия смях на рояка деца, дошли на празника. Прочути сладкари бяха доведени от цялата провинция и отрупваха масите с торти и сладкиши, на които многобройните гости не можеха да устояват.
