— Голям пич бях някога,… баровец, — омагьосваше той Венци. — Питай старите гангстери за Чука!
— Питал съм вече — успокояваше го Венци и двамата вземаха щеките, за да играят билярд.
Без съмнение го правеха майсторски. Това още повече ги сприятели. Освен това Чука черпеше борчетата, които навестяваха кафенето и ги пускаше да играят билярд без пари. Венци пък на свой ред черпеше Чука. Нито една от бригадите не знаеше кой точно охранява обекта. И това беше една от най- тънките хватки на селския хитрец.
— Снощи се видях с този — обясняваше им Чука — Онази вечер се видях с онзи. Утре ще ми дойде на гости еди кой си.
Момчетата бяха млади и му вярваха. Чука наистина не плащаше рекет и постепенно Венци се привърза към него. Дори го защитаваше.
Познавах семейството на Чука много отдавна. Бяха обикновени хорица, без никакви претенции. Затова изключително се изненадах, когато разбрах че се е разделил с жена си. Някой ми спомена, че живеел с младо и доста красиво момиче. Изглеждаше ми невероятно. В първият момент дори не обърнах внимание. Но един ден го видях.
Всъщност минах да навестя Венци. Вече знаех че той кисне денонощно в кафенето. Намерих го на една крайна маса заедно с Чука. По онова време в главата ми нямаше нищо друго освен начини за щавене на всевъзможни тарикати. А в това заведение безспорно имаше много хляб.
— Здрасти, мъжки! — посрещна ме Чука.
— Не ми викай мъжки! Търсиш си белята — отвърнах му аз.
— Защо бе, момче? Идва от мъжкар.
— Нямам намерение да ти обяснявам защо.
— Той ми е приятел — намеси се Венци.
— Много ми пука какъв ти е — срязах го аз. Разговорът очевидно не вървеше, пък и ние двамата с Чука не се харесвахме. Точно когато се канех да го пребия, Венци отново се намеси:
— Що не си стиснем ръцете — предложи той. — Така де я се виж какво голямо момче си — добави угоднически Чука. — И аз бях като теб, но сега за нищо не ставам.
— Ще ти стисна ръката, ако ми кажеш къде си държиш парите — засмях се аз.
Изобщо не очаквах старият тарикат да поеме. Той обаче прие думите ми съвсем насериозно. Огледа се и тихо прошепна:
— В Копенхаген,… само долари и марки.
— Защо пък в Копенхаген? — изненадах се аз.
— Закопани — наведе палец към земята Венци.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно. Запечатвам ги в найлонови пликове. Веднъж дори имах проблем след един голям порой. Водата изрови плик с десет хиляди долара.
— И къде е твоят Копенхаген?
— Е, това вече един господ знае! — намуси се старият тарикат, след което се надигна и учтиво ни напусна: — Извинявайте момчета, ама съм много уморен и отивам да спя.
С Венци си помълчахме достатъчно. Толкова, колкото могат да го правят приятели от детинство. Аз усещах какво мисли той и той усещаше какво мисля аз.
— Не го прави! Чука ми е истински приятел — погледна ме Венци.
— Той е идеалният обект — казах. — Ще го въртим на шиш, докато признае къде е неговият Копенхаген.
— Забрави за този разговор.
— Нямам такова намерение.
Венци, разбира се, не се съмняваше, че когато намисля нещо, трудно може да ме спре. Затова стана още по-настойчив.
— Направи ми услуга, остави човека на мира!
— Ти съвсем си се разпарцаливил — станах аз. Погледнах косо към бара и останах като гръмнат. Там стоеше удивителна жена и с вроден, неподправен финес разливаше коктейл в чашите на трима идиоти.
Глава XV
В първият момент реших, че жената зад бара е поредната курва. Гарваново-черната й коса се спускаше почти до кръста и в слабото й, почти кльощаво тяло се чувстваше някаква спотаена агресия. Когато се изправих до нея, с изненада установих колко съм бъркал. Лицето й имаше изключително правилни черти и маслинено-черните й очи излъчваха оная мекота, характерна единствено за децата. Беше по-висока от обичайния ръст, но това не ме смущаваше. Тялото й се спускаше отгоре надолу в абсолютно съразмерни пропорции, стоеше просто като излято. Веднага ми стана ясно, че не можеш да изпиеш коктейл направен от тази жена и да я забравиш. Нещо повече. Не можеш да я видиш на улицата и да я забравиш. Дори най- лошото — изобщо не можеш да я забравиш. Тя засядаше като кост в гърлото.
— Как си, колежке? — поздравих я аз. Обикновено никога не тръгвах към такива директни запознанства, без да попитам с кого си имам работа, но този път не издържах. Пък и Поли ни задължаваше да се обръщаме към всички с „колега“, за да свикваме.
— Ти да не си барман? — подсмихна се жената.
— На барман ли ти приличам? — побеснях аз. Държах на имиджа си и смятах, че всички трябва да знаят кой съм и какъв съм.
— Нарече ме колежка?! — усмихна се меко жената и гневът ми отмина като лятна буря.
— Колкото да се запознаем — ухилих се аз. Бях запленен от нейния чар и мекота. После кимнах към стаичките зад служебните помещения: — Баща ти как те пуска да стоиш до толкова късно на бара?
— Това не е баща ми — обърна се присмехулно тя към Чука. След това ме погледна право в очите и аз забелязах в нейните стаен смях: — Това е мъжът ми.
Останах като гръмнат не можех да си представя как такъв идиот като Чука живее с подобно момиче. Сигурно съм изглеждал доста странно, защото жената леко ме побутна:
— Желаеш ли нещо от бара?
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как се казваш?
— Мелания.
— Странно име.
— Кръстена съм на първата любов на баща ми. Иди при Венци, после ще дойда да си поговорим.
— Ти познаваш Венци?
— Познавам и теб.
Върнах се в сепарето и дълго наблюдавах как Венци губи на билярд. Играеше доста нескопосно. Явно днешният ден не беше от най-добрите за него. Когато най-сетне седна до мен ядосан, го попитах:
— Какво си разказал на Мелания за мен?
— Не всичко, но много — призна си той. — Всяка вечер кисна тук.
— Да не си влюбен?
— Не знам как да постъпя — отбягна отговора Венци. — Чука ми е един от най-добрите приятели.
— Как може Чук да ти е приятел? И да разрешава на момичето си да работи по никое време?
— Тя спи по цял ден. Чука я пуска вечерно време, за да си заработи парите.
Венци стана и отново отиде на билярдната маса. Изглежда този път играта му спореше, защото изобщо забрави за мен. Аз постоянно поглеждах към бара с надеждата Мелания най-после ще го напусне и ще се присъедини към нас и няколко пъти тя улавяше погледа ми. За мое съжаление посетителите не свършваха. Чука си беше направил добре сметката. Мелания ги привличаше като магнит.
— Какво става? — издърпах аз Венци от билярдната маса. — Тия пациенти докога ще киснат в заведението? Ако се наложи ще ги разгоня.
— Спокойно — наля ми питие той. — Всеки момент ще се изметат и Мелания ще дойде.
Моментът ми се стори цяла вечност, но в крайна сметка тя наистина седна в нашето сепаре. Говореше меко и провлачено, сякаш току що измисляше думите. С Венци се държеше изключително приятелски, както и той с нея. Но мен принуждаваше да бъда груб, дори брутален.
