заснемем сутрешното отиване на детето в детската градина. Аз изобщо не можех да стана толкова рано и затова разчитах на Венци. Разбрахме се още на другия ден той да ги заснеме. Към единайсет часа го потърсих по телефона, за да проверя дали е свършил работата. Никой не вдигна. Мен и без друго вече ме гонеше параноята, затова веднага отидох у тях. Първо звъннах, сетне започнах да ритам вратата, докато Венци ми отвори.
— Изкара ми акъла — навиках го аз. — Имаме ли снимки?
— Нямаме — наведе глава Венци. — Снощи бях в кафенето при Мели и се успах.
Обикновено владеех нервите си, но този път ги изтървах. Освен пари щяхме да загубим и доверието на Поли. Зарязах Венци и хукнах към кафето. Намерението ми беше съвсем директно да заплаша Мелания, че ако продължава да омайва Венци ще и се случи най-лошото. Нямах представа точно какво. Просто трябваше да я отстраня от моя приятел.
Кафенето пустееше и на входната му врата висеше табелка „Затворено“. Това изобщо не ме спря. Минах през задния вход и измъкнах Мелания направо от леглото.
— Здрасти — посрещна ме с типичния си напевен глас и спокойствие тя.
— Слушай ме внимателно и настоявам всичко да си остане между нас!
— Така да бъде.
— Искам да оставиш Венци на мира, защото не може да си върши работата. И да не се държиш като мръсница.
— Мръсница съм, вярно е! — разтегли думите тя в типичния си стил. — Само, че хубава мръсница…
— Вместо да ни пречиш на бизнеса, помисли за бъдещето си — вече по-кротко продължих аз. Дори седнах на един от столовете.
— За бъдещето мисли мъжът ми.
— Чука не ти е никакъв мъж. Той си има семейство и три деца. Никога не се е развеждал, за да се жени за теб.
— Няма за кого друг да се хвана. Вие сте организирани бандитчета. Днес ви има утре ви няма.
— Не бъди толкова сигурна. Старият тарикат може да гушне босилека много преди нас. И тогава ти отново ще излезеш на пистата.
— Мислиш ли? — разтегна съвсем думите Мелания.
— Сигурен съм.
— Тогава ще те послушам. Смятай Венци за свободен. Още от тази вечер.
Глава XVIII
На Карамански му писна да се крие в затвора и реши да го напусне. Не че му беше лошо там. Шмъркаше си на воля, пък и не минаваше седмица без да му домъкнат някоя курва. На всичко отгоре го пазеха.
Първата му работа след като излезе бе да се огледа и да види кой в какви позиции е в момента. Веднага забеляза, че СИК е здраво организирана и поне в този момент трудно пробиваема. ВИС му изглеждаше доста разклатена. Освен това Жоро явно не искаше да влиза все още в никакви конфронтации. Затова атакува там. Прати да отвлекат Владко Малкия, който държеше няколко силни заведения в „Надежда“ и владееше целия квартал.
— Подписвай, че ми прехвърляш целия си бизнес! — плесна му шамар той.
— Ама как така?
— По най-обкновения начин и пред нотариус — посочи той един едър, остриган нула номер мъж, който седеше готов да удари печата.
— Не искаш ли да работя за теб?
— Хич не ми трябваш — напъди го Карамански. Само след седмица с типичната си наглост той превзе хотела на Хранков в Суходол. Нанесе се там с всичките си мангали, рецидивисти и боклуци, след което безцеремонно нареди на собственика да изгони другите гости:
— Не искам никой да ми пречи — размаха пръст той. — С теб ще си оправим сметките, когато реша да напусна.
Така се обзаведе с офис, за който не беше инвестирал нито стотинка. И не го напусна, докато не разсипа всичко докрай.
Бившият гребец бе изключително суетен човек. Не изтърпя дори месец и започна да навлиза в центъра на София. Возеше се обикновено с две коли, заобиколен от седем-осем яки момчета. Посещаваше всеки ден любимото си заведение „Кимбо“ на булевард „Патриарх Евтимий“.
— Борчетата са мои — хвалеше се той. — Винаги ще се върнат да работят за мен. А Маджо е една мишка. Крие ми се, но намеря ли го ще го смачкам.
Бай Миле не познаваше Карамански лично. Обаче го смяташе за страшилище, както повечето от гангстерите. За разлика от Маджо той обикаляше по цяла нощ улиците и даваше ухо на всякакви слухове. Така винаги научаваше първи какво се случва в ъндърграунда.
— Появи се проблем — събуди един ден малко преди обяд Маджо той. Това не можеше да си го позволи никой друг. Единствено бай Миле беше винаги добре дошъл в този дом.
— Какъв е проблема? — почерпи го Маджо с бутилка уиски. Той имаше слабост към дебелака и разчиташе на него. Бе убеден, че когато ножът опре до кокала, бай Миле ще го забие без да му мигне окото.
— Карамански ходи по заведенията и навсякъде се заканва.
— И какво толкова плямпа?
— А бе не е много приятно.
— Не съм девица де… Слушам те! — подкани го Маджо.
— Казва, че ще те шиба — свенливо сведе глава бай Миле.
— Мислиш ли да направиш нещо по въпроса?
— Естествено. Само, че са много народ.
— И сигурно ще ти трябват спешни пари?
— Ще трябват — потвърди бай Миле. Той всъщност беше дошъл точно за това. За негово съжаление този път не улучи момента.
— Остави ме да помисля малко — излезе от стаята Маджо.
Карамански го комплексираше още от Унгария. Съзнаваше прекрасно, че трябва да се справи с него, за да продължи напред.
След микроинфаркта Маджо бързо възвърна формата си. Играеше редовно джитбол и скуош и отвреме навреме се посборваше с момчетата от охраната си. А тя вече беше доста внушителна. Движеше се с четири коли на две смени. Планът му обаче не включваше нито един от хората около него.
— Няма спешни пари, Милчо — върна се той при дебелака, който зяпна от изненада. Верен на себе си бай Миле се хвалеше навсякъде колко жизнено важен е за оцеляването на боса.
— Как така няма?
— Сам ще се справя — отпрати го Маджо. — Върви си гледай другата работа!
Вечерно време София беше все още слабо осветен и доста неуютен град. Четирите коли на Маджо паркираха пред кафене „Кимбо“ абсолютно необезпокоявани от полицията. Наскачаха единствено охранителите около Карамански.
— Спокойно — влезе в кафенето Маджо. — Кажи на момчетата си да мируват. Няма смисъл да се трепят. Ще се разправяме само аз и ти.
Карамански без съмнение притежаваше огромен артистичен талант. Не беше от най-смелите и Маджо го разбра още в Унгария. За сметка на това играеше прекрасно ролята на злодей, която всички приемаха като истинска. Създаваше впечатление на едър, здрав мъж, макар и разплут от разгулен живот.
— Да не искаш да се биеш с мен? — ухили се той на дребничкия Маджо.
— Позна.
Следващите събития се развиха сравнително бързо. Първо Маджо скочи върху Карамански и го събори.
