Митака. — Наблюдавай внимателно Стоил. Щом може да ти извърти такъв номер, очаквай всичко от него.
— Както наредиш.
— И още нещо. Дръж бай Миле близо до себе си. Мисля, че след днешния ден той ще ни е верен до гроб.
Двамата си наляха по чаша уиски, колкото да имат нещо пред себе си. Маджо дори запали цигара, пъхната в любимото му цигаре и започна да издухва дима по обичайния си след инфаркта начин. Нервите му явно не издържаха.
— Какво правим оттук нататък? — попита той.
— Седите си кротко тук и чакате да ви дам знак — отвърна генералът.
— Нали сме големи босове?
— Ти казваше, че всеки може да бъде мишка в дадена ситуация?
— Налага ли се?
— Дебелия Андро е над всички. Както ви създаде, така може да ви унищожи.
— Ако случайно — разпери ръце Маджо, — ние ще си останем ли босове?
— А кой друг?
Маджо отпи от уискито не повече от глътка, а Генералът дори не погледна към чашата. Говореха си съвсем приятелски. Ако ги подслушваха, едва ли щяха да се досетят за естеството на разговора.
— Разбрах всичко — отговори Маджо.
— Не си разбрал основното — отвърна му Генералът. — Извикай бай Миле и Поли. Който ти отговори точно какво е казал Сталин, той е твоят човек.
— Сега се връщам — вдигна се Маджо.
Бай Миле тъкмо се беше освестил от крошето на Митака. И в най-прекрасна форма, той никога нямаше да се досети за прословутата реплика на Сталин. Изгледа тъпо Маджо, след което виновно наведе глава:
— Още ме боли скулата, шефе!
Поли схвана веднага за какво става дума. Приседна на един от фотьойлите и се загледа в тавана.
— Има човек, има проблем! — каза сякаш на себе си той, после замислено потри брадичка: — Няма човек, няма проблем!
На Маджо повече не му трябваше. Върна се при Гоцев без да обърне никакво внимание на Митака. Бретона не се развълнува особено, изчака го да излезе и отегчено заяви на останалите.
— Кажете на вашия измислен шеф Маджо, че ще забравя за тази година изгнание в Унгария срещу пет милиона марки. На толкова съм си изчислил загубите.
След това се вдигна тежко от стола, пътьом подритна съвзелия се бай Миле и вече на вратата ехидно подметка:
— Тръгвам си момчета, много е скучно при вас.
Глава XXI
Докато босовете се криеха в Гърция, аз реших да приключа окончателно с дълга на двамата плешивци към Пепи Амигоса. Този път поех всичко в ръцете си. Станах рано един понеделник и попълних колекцията си от снимки с отвеждането на детето на по-едрия от съдружниците в детската градина. Албумът ми получи завършен вид. После с Венци и Никеца се уговорихме да атакуваме.
Плешивците се пазеха доста добре, но ние също имахме вече опит. Най-удачно изглеждаше да загащим единия от тях, когато изкарва колата си от гаража. Освен това знаехме колко уязвими са хората рано сутрин и как трудно реагират в необичайни ситуации. Венци не дойде на уговорената среща, но Никеца се появи. Бяхме научили в най-тънки подробности разписанието на съдружника с детето. Появихме се пред гаража точно когато онзи се канеше да извади колата. Нахлузихме маските и влязохме вътре.
— Не се стряскай — хванах му ръцете аз. Усещах, че мъжът е загубил ума и дума от страх, обаче това ни вършеше работа. Разчитахме именно на стреса.
— Какво искате момчета? — успя да сглоби с разтреперан глас изречение той. — Ако сте от някоя бригада, ще се разберем.
— Искам да ти покажа един албум — отвърнах му. През това време Никеца ме замести, за да мога да разгръщам страниците.
В първия момент плешивецът съвсем се обърка. След това постепенно започна да осъзнава за какво става дума. Накрая направо истеризира.
— За парите на Пепи Амигоса ли става дума?
— Може би най-големите пари, които си откраднал…
— Трудно ми е да ги извадя веднага.
— Направи поне вноска.
— Търсите ли нещо друго от нас?
— Ние не търсим нищо — избоботих с преправен глас. — Просто разглеждаме снимки.
— Кажете ми поне кои сте?
В моя план на действие имаше още една изненада. Всички бизнесменчета от калибъра на двамата плешивци отдавна бяха свикнали с „борците“, „боксьорите“, „каратистите“ и прочие. Психологически тези названия отдавна не въздействаха. Затова без да ми мигне окото изтърсих:
— Ние сме от фракция „Нови терористи“.
Сега вече човекът едва не припадна. Видимо загуби представа за ляво и дясно, за горе и долу, за ден и нощ. Увихме устата му с тиксо, сложихме му белезници и го завързахме за една тръба на парното. После му взехме ключовете за колата и гаража и го заключихме вътре.
Предварително бяхме разработили адвоката на двамата съдружници. Знаехме от Пепи, че именно той им дава акъл как да не върнат парите. Спрях колата близо до кантората около часа когато онзи си беше изпил кафето и потегляше с типичната за тази професия чанта нанякъде. Никеца изскочи с метален прът и го удари в свивката на десния крак. Адвокатът се сви от болка, обаче преди това Никеца успя да му прошепне в ухото:
— Никога повече не давай лоши съвети!
Следващата ни задача бе вторият съдружник. Него също бяхме проучили достатъчно добре.
Офисът на фирмата се намираше на третия етаж в една стара сграда. Състоеше се от кухня и хол. Външната врата на кооперацията се заключваше, но опитният крадец Никеца нямаше никакъв проблем да се покатери догоре. Хвърли вътре ръчна граната с отдавна изтекъл срок за годност. Изобщо не можеше да се отваря. Даде ни я Димата. В същото време аз се обадих от един уличен телефон. Звънях дълго, докато най- сетне вторият плешивец вдигна телефона.
— Следващия път ще получиш граната, която няма да остави следа от вас — изръмжах му аз. — Освен това иди освободи съдружника си от гаража, за да не се задуши. — След което затворих.
Пепи Амигоса ни звънна още същия ден вечерта. Двамата плешивци вече се бяха обадили, че още на другия ден започват да погасяват дълга си. Изглеждаше много доволен и ме покани да се видим във фитнеса, който посещаваше. Той никога не говореше за работа по телефона. Мен обаче ме интересуваше отсъствието на Венци. След дълго търсене го намерих:
— Защо не се яви на срещата? — попитах.
— Нали знаеш как стоят нещата — студено ми отвърна той.
Не беше трудно да се досетя кого има предвид. Качих се на колата и я паркирах на прилично разстояние от кафенето на Мелания. Знаех, че обича да играе на покер-автомат с малки кредити след последния клиент и зачаках това да стане. Някъде около полунощ лампите наистина загаснаха. Влязох вътре през задния вход.
— Нали ми обеща, че повече няма да закачаш Венци? — тръгнах вбесен към нея.
Мели беше същата, каквато я знаех. Дългите и коси се спускаха по тялото й като потоци. Огнено черните й очи искряха. Излъчваше неповторимия си чар с лекотата, с която пеперудите прелитат от цвят на цвят. Изобщо не изглеждаше смутена. Още по-малко объркана.
— О, ти ли си — долепи си тя плътно до мен. След това лекичко ме избута към стената и започна да ме
