Жоро също имаше славата на хубавец между жените. Притежаваше италианска хубост и неотразимата безцеремонност на роден гангстер.
— Аз съм киснал по затворите, когато вие сте писали ченгелчета и лулички в първоначалното училище — присмиваше се той на противниците си от СИК. — Само да поискам, ще ви въртя на пръста си като синджир.
Жените минали през леглото на Жоро бяха повече от цигарите, които пушеше за година. Познаваше прекрасно психиката им. Смяташе всичките за курви и беше твърдо убеден, че нито една не може да устои.
Около Жоро се навъртаха две изключително странни фигури. Единият наричаха Боби Травестита — гърчав и хилав младеж, който обичаше да се прави на борче, макар че никога не беше помирисвал тепих. По неизвестни причини ясените много го харесваха. Другият беше Сашко Пинокио — генералски син и пълен смотаняк. Жоро се чудеше кого от двамата да избере и накрая се спря на Боби Травестита. Извика го в офиса си.
— Трябва да изчукаш жената на Димата!
— Но аз не я познавам — зина Боби. Той знаеше много добре кой е Димата.
— Ще я намериш. По цял ден мете из София.
— Ок, шефе — наведе глава Травестита. — До десетина дена я имаш.
След седмица Боби Травестита се завъртя като пуяк из офиса. Не само бе изчукал жената на Димата. Тя вече търчеше подир него луда от любов.
— Аз съм грозен и беден, а мъжът ти е богат бос — откровено й каза Боби още след първата среща.
— Искам само теб — отвърна му тя. — Нищо друго не ме интересува!
Жоро естествено разгласи събитието из цяла София. Димата стана за резил. Раздели се със жена си, макар че й остави всичко каквото имаше, по-скоро заради детето.
— От днес нататък ти си най-добрият ми приятел — привика Жоро хилавия червей Боби Травестита. — Можеш да спиш там, където и аз, да се храниш на моята маса и да се возиш в моята кола.
Беше изключително доволен.
Няколко дни по-късно Димата прати свои хора да запалят поръчковия мерцедес на Боби Травестита и на неговата партия Сашко Пинокио. На този етап не можеше да направи нищо друго.
Глава V
В началото на септември Генерала извика Маджо.
— Време е! — каза му той.
После придърпа бял лист, взе химикалка и нарисува странна картинка. Очерта контурите на Русия почти като професионален картограф. Отдолу по същия начин се появиха петдесетте северни щата на Америка. По средата някак си свенливо стоеше малка България. Гоцев наблюдава известно време мълчаливо своята творба, след което издърпа със стрелка Съединените щати и ги сложи на мястото на Русия. България не помръдна.
— Разбрах те — въздъхна тежко Маджо. И наистина му станаха ясни много неща. Приоритетите се сменяха, хората също трябваше да бъдат сменени. Дните на Дебелия Андро бяха преброени. — Защо пак аз трябва да вземам решението?
— Ако не се лъжа ти пое отговорността и за Васил — изгледа го над очилата си Генерала.
— Така стана.
— Да ти припомням ли Гърция?
— Не ми припомняй нищо.
Гоцев имаше навика да оставя събеседника си сам, въпреки че се намираше в непосредствена близост до него. Правеше го с техника, придобита през годините му в разузнаването и с много талант. Повечето от хората не издържаха. Предаваха се пред странното му мълчание и бяха готови на всичко, стига това да свърши в някакъв момент. Маджо също не издържа. Взе химикалката и написа под бившето място на САЩ с големи букви Поли. После го задраска. Нямаше по-ясен знак кой трябва да свърши работата според него и кой трябва да изчезне завинаги.
Генерала не реагира изобщо. Разходи се напред назад из стаята, върна се, вдигна същата химикалка и написа също Поли. Само че обгради името му с малки сърчица. Това значеше, че Поли трябва да живее.
Падаше мрак, но никой от двамата не смяташе да светва лампата. Правеха история и това им беше безпределно ясно.
— После какво? — попита Маджо.
— После това — придърпа белия лист Гоцев и нарисува двама мъже с пистолети. Свърза ги със стрелка с контурите на Русия, след което сложи върху тях решетки.
Маджо кимна едва забележимо. Генералът беше измислил гениална комбинация. Под най-горния бял лист имаше още няколко. Той запали първо горния. Огледа другите, накъса ги и също ги запали. След това хвърли остатъците в тоалетната и пусна водата.
Поли получи разрешение за действие още на другия ден. Както обикновено се дегизира с дълъг официален балтон, с бяла риза и вратовръзка под него. Прошари леко косите си, за да изглежда по- възрастен. Взе дипломатическото куфарче и съвсем спокойно слезе по улицата на Дебелия Андро. Беше проучил всичко. Знаеше навиците му и го смяташе за лесен обект.
Андро обичаше да се заиграва с популизма и доста често се прибираше с трамвая. Двамата с жена му слизаха към кооперацията си пред очите на целия квартал като напълно редови граждани. Сутрин обаче доста често се случваше да бърза за някъде и тогава го поемаше служебния Мерцедес 600 SEL. И в двата случая можеше да бъде застрелян с лекота, но когато нещо не е писано да се случи, не се случва.
Три дни поред Поли минаваше покрай къщата на Луканката с балтона и посребрената си коса, но онзи очевидно бе заминал някъде. Наоколо се шляеха баби и дядовци с народни пенсии, които стриктно следяха пешеходците. На четвъртия ден Поли реши да се преоблече като клошар. Намери възможно най- парцаливите дрехи, нахлупи каскет, надяна вехти ръкавици и започна да бърка по кофите. Никой не му обръщаше внимание. За всеки случай той си измисли допълнителен етюд — тътреше десния си крак и държеше главата си винаги клюмнала наляво. Най-дълго се задържаше около контейнерите пред дома на Андро.
— Какво става? — обади се на Маджо за първи път изнервен Гоцев.
— Всеки момент ще се случи.
— Гледай да не ти е бръснарски моментът — едва сдържа гнева си генералът и назидателно добави: — Кажи му да се изруси.
На другия ден клошарят Поли наистина цъфна с руса коса. Ровичкаше все така старателно в кофите в очакване да се появи Дебелия. Вече съвсем не се интересуваше от парите. Вълнуваше го единствено мисълта как ще ликвидира най-мощния човек в държавата. Имаше и друга тръпка. Щеше да застреля още един човек в същия квартал, в който освитка Доцента.
Поли никога не си оставяше магарето в калта. След като установи, че трудно може да контролира разписанието на Андро, легна покрай кофите за боклук отсреща още от 5 часа сутринта. Не му пукаше, че се набива на очи. Пък и беше добре дегизиран и едва ли някоя от комунистическите бабички наоколо би могла да му даде точно описание при разследването.
Служебната кола на Дебелия пристигна около девет. Шофьорът дълго маневрира между паркираните автомобили, докато обърне муцуната на мерцедеса към централния булевард. Точно тогава излезе Андро. Той не обичаше слугински номера и се държеше с хората си много приятелски. Вдигна ръка и просто му посочи да обърне автомобила в обратна посока. Всъщност това бе последното нещо, което направи на
