Маджо изпуши цигарата си, пъхна нова в цигарето. И все още в добро настроение се обърна към Женята:
— Какви хора бяха там?
— Ами най-различни балкански и руски разбойници.
— По-точно?
— По-точно какво да ти ги изброявам — обърка се Женята и тогава се намесих аз. Знаех имената на всички, както и кой къде се намира в йерархията.
— Умно момче — погледна ме внимателно Маджо. Отпи глътка уиски и продължи въпроса си като разтегляше отчетливо думите: — Поръчаха ли ви да ме убиете?
— Нищо подобно — подскочи като ужилен Женята.
— А ти, какво ще кажеш? — обърна се отново към мен Маджо.
— Ние не сме убийци.
— Правилно… наистина си умно момче. В нашата организация няма убийци!
Междувременно келнерите взеха празните чинии и ни сервираха кафе с минерална вода. Поли дори не го погледна. Маджо продължаваше да отпива от уискито си, макар че вече не изглеждаше толкова благ. Присви устни и злобно просъска:
— Пратиха ли потеря по мен? — надвеси се над мен той.
— Всичко е наред — отвърнах аз.
— Умно момче — за трети път ме изгледа Маджо. — Питаха ли ви за навиците ми?
— И да ни бяха питали, ние не ги знаем.
— Умно момче — поклати глава Маджо.
После се облегна в ъгъла на сепарето, доста по-спокоен, дръпна от цигарата си и за последен път вдигна чашата. Поли продължаваше да мълчи. Сервитьорите се въртяха като оси около нас и не смееха дори да ни погледнат.
— Сигурно сте много уморени, момчета? — загаси най-сетне цигарата си Маджо. Идвате отдалеко и сте свършили добра работа. Благодаря ви много.
После извади две пачки по пет хиляди марки, увити в ластик и ни ги подаде. Напусна заведението преди нас.
Прибрахме се с колата на Поли. Настроението му изведнъж се подобри и той съвсем приятелски ни стисна ръцете.
— Здравата го наплашихте този плъх! Дори да бяхме се уговорили, нямаше да стане толкова добре.
— Горе-долу му казахме истината — осмели се да сглоби две-три думи Женята.
— Абе, каква истина! Митака никога няма да ни прости, обаче е такъв заклет селянин, че иска да се върне в България. А нашата цел е да го държим надалеч.
След това внезапно сви в горичката около семинарията, спря колата и в типично свой стил ни нареди:
— Слизайте! Докато ви нямаше тука стана голяма беля.
— Каква беля? — смръщи чело Женята.
— Някой ти е потрошил с чук дилърите.
— Не може да бъде?
— Не само, че може, ами всички едва мърдат. Женята буквално се стопи пред очите ми. На мен ми нямаше нищо, защото знаех за какво става дума. Поли се разходи нагоре—надолу пред нас с ръце в джобовете, потърка замислено брадичка и чак тогава съобщи последната неприятна вест:
— Един кретен от Радомир ми обяви война, казва се Никодим. Предполагам, че това е негова работа. — После отново тръгна към колата и преди да влезе, рязко се обърна към нас: — Не предполагам, сигурен съм!
Глава XX
Поли имаше един приятел от Радомир Юлиан, когото всички по неизвестни причини наричаха Зорката. Познаваха се още от Германия. Там му беше помагал в убийствата и след това двамата, доколкото се знаеше, са лежали заедно в затвора.
Зорката командваше целия район на Радомир и работеше предимно с катаджиите. За него не беше никакъв проблем да регистрира каквато и да е крадена кола. Пренабиваше номерата съвсем небрежно, защото беше купил полицаите до един. Повечето от големите софийски гангстери именно затова караха коли с пернишки номера.
Зорката приличаше на дружески шарж — малко човече с голяма глава. Обичаше да се застоява вечерно време по кръчмите и да се прави на велик, но без съмнение владееше целия регион.
— Аз съм осигурил автомобилния парк на СИК! — хвалеше се той. — Без мен те са нищо.
— Кажи му на тоя да млъкне, че все ще се намери кой да му отреже динята, дето я има за глава — караше се Маджо на Поли.
Поли обаче защитаваше приятеля си — определено имаше слабост към него.
— Остави го нека си плямпа. И без друго не му плащаме нищо.
Точно по това време организацията реши да контролира централизирано дрогата. Районът на Перник и Радомир се оказа изключително апетитен. Миньорите вземаха добри заплати, а синовете им нямаха никаква работа. Животът на всички протичаше между две квартални кръчми, овъргалян в кал от кюмюр и сажди. Хероинът наистина им беше единственото спасение. Точно тогава обаче от Германия се завърна стар мошеник и върл враг на Поли — Никодим. Навремето Зорката работеше за него. Помагаше му в кражбите на автомобили и го покриваше, когато се наложи. Никодим го смяташе за свой слуга. На практика, той го беше наследил от Поли.
— Почваш да работиш за мен, гъз! — привика го веднага Никодим.
— Ще има да вземаш, мой човек — опъна се Зорката. — Аз отдавна съм човек на СИК и бачкам за тях.
Това си беше самата истина. Ние с Женята имахме вече големи бригади и му гостувахме понякога. Целият район знаеше, че зад него стои стабилен гръб. Освен това хероинът се харчеше добре и Зорката се отчиташе редовно. Никодим обаче не миряса. Отиде директно при Жоро Илиев.
— Има там при мен един миризлив чорап, мой комшия, който в Германия ми беше пълна подлога — оплака се той. — Одупил се е на СИК—аджиите и ми се прави на голямата работа.
— Действай! — даде му карт—бланш Жоро. — Имаш едно рамо от мен.
Никодим не изчака да минат дори два дни. Вече набираше хора около себе си, събра ги и за една нощ натроши всички дилъри на Зорката. Хероинът мина в негови ръце.
Зорката веднага притича при нас. Събрахме се в едно от нашите заведения Женята той и аз, за да решим проблема.
— Давай направо да го трепем тоя — настояваше Зорката. — Няма оправия с него.
Поли обаче научи за нашите намеренията и ни възпря:
— Много ще ни дойдат убийствата. Намерете друг изход.
Лошото беше, че със Зорката се говореше доста трудно. Клетъчния му телефон звънеше постоянно и го търсеха всевъзможни идиоти. В началото разговорите се водеха изключително конспиративно.
— Имаме една дебела гостенка от Щутгарт — съобщаваха му отсреща, когато ставаше дума за Мерцедес S—класа. — Можем ли да я уредим в някой хубав курорт?
— Нямаш проблем — отвръщаше Зорката. Това означаваше в общи линии, че още на другия ден мерцедесът щеше да бъде легализиран в районната полиция. Срещу съответната сума, разбира се.
— Пристигнала е една елегантна дама от Щутгарт — имаше кодовото название Мерцедес Е-класа.
— Докарай ми я, осигурил съм и хотел — хилеше се Зорката.
Крадените БМВ-та имаха друго конспиративно име. Те също бяха дебели или елегантни дами, но от Бавария. Джиповете Mitsubishi Pajero минаваха като крехки японки. Зорката обаче си беше най-обикновен селски тъпак и след толкова много тайнствени разговори най-безотговорно изтърсваше:
— Абе, докарайте ми го тоя мерцедес тука да го регистрирам и ми се махайте от главата!
Въпреки глупостта си, той бе изключително ценен за организацията. Снабдяваше ни с оръжие. Налагаше
