— Ще пратя едни мои хора, братчето ми. А ти извикай твоя човек, Килията, да се разберат очи в очи!
Още същия ден с Женята си резервирахме билети до Будапеща. Не бях се обаждал нито на приятелката си Ася, нито на Серафим. Дори Нова година карах без тях. Това беше част от стратегията ми да ги подчиня напълно. Извиках Серафим в едно заведение, за което знаехме само двамата.
— Ще си купиш един чук около седемстотин грама — наредих му. — Докато отсъстваме с Женята, неговите наркодилъри ще загубят всякаква ориентация. Искам да строшиш на всички колената.
Той не ме попита нито защо, нито пък поиска съвет как да го направи. Беше толкова изгладнял, че можех да му поръчам да се изкачи на Еверест. А истинската ми цел се изразяваше в едно единствено изречение — просто исках да сваля Женята на земята и да го принудя да работи с мен.
Килията отказа летенето. Не толкова защото се страхуваше от самолети, колкото от любовта си към дълги пътувания в автомобил. Дори ни посрещна на аерогарата с неговия джип Mitsubishi Pajero. Закара ни в казиното на Бретона, където вече ни очакваха безплатни жетони за игра.
— Стига си ни размотавал — изръмжа Женята. Той се изживяваше като шефа на групата, изпратен нарочно от Поли. — Води ни при оня!
— Митака, току що стана и още се къпе — отправда се Килията. — Не е удобно някак си.
— Удобно е — избута го към асансьорите Женята. Качихме се на последния етаж и влязохме наистина в директорски апартамент. От двете страни на коридора се бяха наредили дузина безцветни руснаци, с които Килията дружески се разцелува.
— К’ви са тия, бе? — изненада се Женята.
— Охраната на Митака — разпери ръце Килията. После от банята излезе самият Бретон. Наистина се беше къпал и все още мокрото му мускулесто тяло бе обгърнато с хавлия. Погледна ни мрачно и ни покани да седнем.
Познавах бате Митко отдавна, още от борбата. Той също изпитваше симпатия към мен, но сега хич не ми се зарадва.
— Защо го мъчите моя Кили? — обърна се той към нас — Какво толкова е направил?
— Никой не може да ограбва организацията — зае важна поза Женята. Наистина се беше взел насериозно и аз много си боях, че ако се сбият с Митака трябва да взема страна.
Бретона мълча известно време, след което изненадващо се разсмя.
— Да ви еба и организацията! — посегна към бутилка с уиски той. — Я, чакайте да ви почерпя. Нали аз съм я настанил тая организация, където е сега?
— Ти знаеш ли кой е Поли? — продължи да се надува като пуяк Женята.
— Знам го я, що дивотии сме направили с него!
— Знаеш ли кой е Маджо?
— Да го еба в Маджото! — вдигна се от дивана Бретона, изгледа ни насмешливо и ни каза: — Я елате сега, да видите какво е организация!
На стената имаше ред огледала и отстрани бутон, за който ние не подозирахме. Дори не видяхме кога Бретона го натисна. Огледалата се обърнаха и отдолу изникна като в приказките огромен апартамент на три нива. Най-долното разполагаше с десетина игрални маси. Покер играеха най-големите престъпници в Източна Европа. Явно живееха тук, защото бяха по къси гащета, размъкнати тениски и джапанки. Успях да различа Бранислав Лаинович—Дуги — дясната ръка на Аркан. До него седеше Душан Спасоевич—Шиптър. Макар и с гръб познах съдружника на Аркан — Милорад Лукович—Легия. Освен тях в обичайните за нацията си анцузи, се размотаваха и пет—шест руски бандити от най-висока класа. Разбираха се на някакъв международен език, но най-вече на езика на парите.
Глава XIX
Следващите четиридесет и осем часа бяха обща лудост. Шмъркахме кокаин и пиехме уиски на воля. Женята го правеше много по-добре от мен. Все пак имаше опит, а аз като новобранец, започнах доста глуповато, но постепенно също се научих.
— Вие не сте никакви бандити — потупваха ни дружески по гърбовете сърбите. — Ние с Аркан изправяме един танк пред банката в някое от босненските градчета, влизаме вътре и обираме всичко. Не си играем на шикалки.
Руснаците също се намесиха. Те не познаваха добре региона, но винаги бяха готови да свършат поредното безобразие. Не се интересуваха от никого и не уважаваха балканските авторитети. Митака беше същия като тях.
— Що не го освиткате тоя Маджо, бе? — предложи той. — Ще ви дам едно рамо и после владеем цяла България!
— Маджо ли? — изненада се в първия момент Женята. Позамисли се малко и потвърди: — Ами защо пък да не го отсвиткаме?
Аз се държах по-здраво, а Килията направо изчезна. Той беше дърт шмекер и като видя толкова кокаин и уиски, предпочете да не участва в оргията. Ни чул, ни видял. В крайна сметка вакханалията свърши и трябваше да се прибираме в България. Бретона така и не успя да научи името на Женята. Викаше му Жената.
— Нямай доверие на тая Жена — изпроводи ме той. — Подличък ми се вижда. — После ми стисна ръката и по някакъв начин усетих, че приятелските ни отношения от едно време отново са възстановени. — Разчитай на мен, ако ти се наложи! — добави той. — И оставете Кили на мира!
— Знаеш ли колко много те обичам? — разлигави се по едно време Женята, докато Бретона се занимаваше с пияните руснаци. — Винаги съм разчитал на теб в най-трудните си дни. Оня идиот Поли ме накара да заколя дори кучето, за да направя впечатление на едни селяндури, а пък когато хвърлях хамстери на пираните, трябваше да стресна теб.
— И аз те обичам — едва се задържах на стола. Все пак успях да се овладея донякъде и не продължих по-нататък. Без малко да му кажа как съм пратил Серафим да потроши краката на неговите дилъри.
Още същия ден хванахме самолета и се върнахме в България. Поли ни очакваше в „Олимп“. Забелязхме, че цялата охрана на Маджо също се навърта наоколо, но влязохме вътре без да минем през пропусквателен режим.
— Къде ходите вие, бе? — посрещна ни с лицемерна усмивка Славчо.
— По света и у нас — отвърна му мрачно Женята. Еуфорията вече беше минала и той не обичаше нито себе си, нито мен.
— Ей там, ви чакат — поведе ни Славчо към сепарето на Костов.
Един срещу друг бяха седнали Поли и Маджо отпиваха по глътка уиски и ни гледаха любопитно.
— Казвайте! — тръгна директно Поли.
— Остави момчетата да похапнат нещо, тук има всякакви благини — намеси се Маджо. Както винаги пушеше цигарата си с цигаре и изглеждаше изключително добронамерен.
Ние си поръчахме някакво ядене, започнахме кротко да се храним, обаче Поли видимо нямаше търпение да разбере как са се развили събитията.
— К’во стана, бе? — обърна се към Женята той.
— Нищо съществено — отвърна му Женята. — Бретона се е окопал яко, пази го една рота руски бандюги и никой не може да се докопа до него.
— Каза ли нещо за мен? — попита меко Маджо.
— Каза.
— Предай ми го дума по дума.
— Да го еба в Маджото — изтърси внезапно Женята. Изненада дори мен. Отдавна не вярвах, че е способен да изрече дори една десета от истината.
— Ти чу ли нещо? — обърна се Маджо към мен.
— Каза още, че си плъх.
— Е, аз винаги съм твърдял, че в дадена ситуация може да си мишок и в това няма нищо лошо — усмихна се благо босът. През цялото време Поли застрашително мълчеше. Цялото му поведение излъчваше напрежение.
