По-богатите му прощаваха, защото познаваха силата на парите. Обикновените запалянковци обаче го намразиха. Смятаха го за предател.
— Как си Зар? — подметна му Поли. — Никога няма да забравя, когато ми искаше пет лева за да продължиш да хвърляш.
— Ай стига де! — побутне го Васко. — Дай да пием нещо?
Ние насядахме на околните маси и от скука започнахме да хвърляме пиратки. Персоналът не смееше да шукне. Зара обаче подскачаше след всяка пиратка и се завираше под масата. В последно време атентатите срещу него следваха един след друг.
— Ти ли го гърмиш? — бях попитал преди време Поли.
— Не бе, да му еба майката! — отвърна ми той. — Нито аз, нито Маджо… Нямам представа, кой иска да думне този идиот. Изглежда Илийчо Зъбчето си мери пишката с него.
— Какво става? — попитах аз. — Много е наплашен твоят човек!
— Така е — ухили се Поли. — Ако имахме оферта, щяхме да се върнем в София по-богати, отколкото дойдохме.
По едно време дойде момче от охраната на Черепа. Имаше доста интелигентен вид и се държеше прилично.
— Момчета — помоли ни той. — Може ли да спрете с тези пиратки, че шефът е нещо нервен?
— Целувай ръка — казах му аз, проблемът ти е уреден. Порчахме си бутилка уиски и започнахме да изчисляваме как по-добре да изкараме двата дни до Нова година. Всеки предлагаше по-идиотска програма от предния. Накрая стигнахме до консенсус. — Ще правим каквото си искаме.
Точно тогава Поли дойде при нас.
— Защо спряхте пиратките? — облегна се на гърба ми той.
— Охраната на твоя приятел нещо се уплаши.
— Я не се излагайте! — ухили си Поли. — Искам да ги удвоите, докато този мишок се завре под балатума.
Не приехме думите на Поли като нареждане, а като начало на празника. След десетина минути Васко Зара панически напусна ресторанта.
Глава XV
Простотиите на Поли нямаха край. Оказа се, че не е правил никакви резервации и на практика ние заехме местата, които бе ангажирал Черепа. Той дори не помисли да се разсърди. Поли го настани до себе си и веднага започна да се заяжда с него.
— Богато копеле си ти, трябва да правим заедно бизнес.
— Е, не чак толкова — дърпаше се Зара.
По едно време Поли се присети за тайландката и прати Венци да я свали долу.
— Грехота е да седи сама. Все пак е Нова година! — подвикна му той.
Венци тутакси я доведе. Той говореше добре английски и беше единственият, с когото тя можеше да поддържа нормална връзка.
— Знаеш ли к’во, Жоре? — обърна се той към мен. — Ще взема да му дам на тоя всичките си спестени осем хиляди долара, да пусне момичето. Жал ми е за нея.
— А тя какво мисли по въпроса?
— Ей сега ще я попитам.
Междувременно Поли беше настанил тайландката точно срещу жена си и през цялото време обясняваше колко пари е дал за нея. Не пиеше много, но обичаше да Дразни хората и го правеше почти като заклетите алкохолици. В крайна сметка жена му не издържа и стана.
— Какво става? Ще я откупваш ли момата? — обърнах се аз към Венци.
— Не става, братче! Майка й и бащта й са я обучавали цял живот за проститутка. И ако сега се върне в Тайланд, направо ще я прогонят. Значи не се е справила добре.
Поли продължи с лигавщините си докрай. Беше поканил още една компромисна фигура — изпълнителният директор на ВИС Чавдар Писарски. Човекът току що се бе оженил за пореден път за хубаво и добро момиче. Обаче това съвсем не интересуваше Поли. Седмица преди Нова година Чавдар гостува в собствената му дискотека, където през пет минути го поздравяваха с една и съща мелодия: „За г-н Писарски и неговата нова приятелка“. Всъщност ставаше дума за епизодцчно гадже. Поли носеше аудиокасетата и накара диджея да я пусне няколко пъти. Чавдар направо потъна в земята от срам.
— Айде бе, к’во се косиш? — тупна го по гърба Поли. — Нова година е, трябва да се веселим!
След като прескочи дванайсетият час, Поли изненадващо стана и тръгна по редицата на своите хора с пликове в ръка. Никой, никога не бе очаквал подаръци от него, затова зяпнахме като шарани. Повечето от момчетата бяха минали през всички перипетии през годините, но с пари разполагахме само аз и Венци, защото въртяхме отделен бизнес. Другите буквално умираха от глад.
— Никой не трябва да знае какво има в пликчето на другия! — обяви Поли. — Освен за пръстена. Аз съм го получил, когато сключих сделка с дявола и сега всеки от вас става частица от мен.
Пръстенът наистина беше красив. Златен, с имитация на змийска кожа и брилянт вместо змийско око. Освен него Поли беше сложил в повечето от пликовете по сто долара. Единствено в моя плик имаше триста. Това изобщо не ме задоволяваше, защото делът за мен и Никеца от върнатите пари на Амигоса изчислявахме на осемдесет хиляди долара.
Новата година започна лошо за двама ни с Венци. Колите за крадене намаляваха пък и пазара се стесняваше с всеки изминал ден. На всичко отгоре Поли ни извика в дискотеката си „Алкатрас“ и още на входа се засякохме със Женята.
— С вас ли трябва да работя? — огледа ни презрително той.
— И на нас не ни е много приятно — отвърнах му аз. Не можех да го понасям, както и той мен. — Ако искаш да предложим на Поли всеки да върши работа поотделно.
— Той ще каже — мина напред Женята и ме поведе към служебното сепаре.
Поли рядко пиеше, но този път се беше олял доста с хубава финландска водка. Гледаше ни втренчено, сякаш ни вижда за първи път. Зениците му бяха почти изчезнали от приглушената светлина, обаче излъчването му си беше същото. Мощно и неотразимо. Нямахме представа за какво ни вика, обаче знаехме за новото му гадже. Той не беше от женкарите и може би за първи път се реши да завъди толкова красиво и актуално момиче. Беше манекенка от най-известните в момента и наистина изглеждаше забележително.
— Стана беля, момчета — започна завалено Поли. — Знаете за гаджето ми, но нали съм с скръндза, не му купих мобилен телефон. Обаждам се у тях — няма я. Обаждам се в модната агенция — няма я. В един момент ми звъни джиесемчето и кой мислите, че е отсреща? Кой мислите?
— Откъде да знаем — отвърна му Женята.
— Оня кретен… Чопара. Върнал се от Германия, забърсал гаджето и го отвел в Гърция. „Чопара съм — съобщава ми нагло той. — Не търси повече момичето, ние сме влюбени! Цамбуркаме се в Егейско море.“ „А как мислиш да се прибереш?“ — питам го аз. „Ако си умен няма да ни закачаш“ — отвръща ми той. „ОК — казвам му. — Само че от този миг дори до тоалетната трябва да ходиш с охрана!“ Такива ми ти работи…
— Искаш ли да му отрежем кура? — скочи Женята.
— Много е близо до властта. — вече съвсем пиян го спря Поли. — Опердашете го така, че да забрави за ебане докато е жив.
Всъщност Чопара и манекенката вече се бяха прибрали в България и нашата задача беше да ги намерим. Женята изглеждаше крайно недоволен.
— Пак трябва да се занимавам с глупости, — промърмори той. — Не стига дето не вървят наркотиците напоследък, ами сега трябва да си губя времето заради някаква побъркана курва.
Ние не отвърнахме нищо, защото знаехме, че Женята веднага ще ни изкльопа пред Поли. Замълчахме си и още същата вечер тримата се заложихме пред неговата кооперация с шапките и ролки тапети в ръце. От тях болеше най-много, пък и не оставяха никакви белези. Очаквахме да видим ферарито му и планът ни в общи линии изглеждаше съвсем елементарен. Смятахмве да го смъкнем от колата и да го пребием. Ферари
