— Браво, ама Славчо ме изгони и от „Рич“.
— И какво ядеш?
— Абе за ядене, не съм останал гладен. Имам си едно прозорче в „Олимп“ и си крада пиленца, кокошчици, туй онуй… Кеш пари ми трябват братко!
— За какво?
— Братовчедката забременя, няма как да платя аборта.
— Толкова ли не можеш да изкараш някой лев?
— Изкарвам понякога. Чукам разни педерасти в „Олимп“ и в „Рич“. Сега обаче и този бизнес пресъхна.
— Ето ти двеста и петдесет лева — връчих му сумата аз. Беше ми дошъл до гуша с неговите дивотии и измислени драми. Все пак реших да се възползвам от случая и да науча нещо ново около „Олимп“. — Какво става около Славчо? — попитах.
— Абе прибра изцяло за себе си ресторант „Харпун“ на морето. Уж бяха партия с Маргина и другите там, а пък той не допусна никого.
— Не може да бъде!
— Може. Маджо веднага се обади и нареди да не го закачат.
— Значи се е залепил за големия бос?
— Като гербова марка — погледна ме предано Крейзи, прибра алчно парите и се измъкна навън.
Глава XIV
Наближаваше Нова година и както винаги Поли организира цялото тържество. Колкото и да беше скръндзав, той винаги настояваше да празнуваме заедно. Този път избра Банско. Всички знаехме, че тържеството ще протече като селска сватба — с петдесет грама ракия, половинка червено вино и една шопска салата, но никой не смееше да откаже.
Събрахме се пред офиса и Поли ни разпредели по колите като партиен секретар: „Ти ще се возиш тук, ти там, а другите в останалите коли!“ С една дума неописуема досада.
По едно време Поли ме извика в неговата кола. Возеше го Женята, на когото той имаше безпределно доверие. — Сядай, мой човек — тупна тапицерията до себе си Поли. — Ще минем първо през летището.
Това ме изненада много, защото Поли обичаше да се движим в кортеж.
Така правехме впечатление и внушавахме респект. Сега обаче пусна останалите да пътуват към Банско, а ние свихме по Цариградско шосе към аерогарата. С просто око се виждаше как Женята трепери от яд, тъй като ме мразеше не по-малко, отколкото аз него. Паркирахме пред залата за посрещачи, след което се изправихме около рампата.
— Един момент да видя какво чакам — Поли извади каталог със снимки на тайландки. — Дано си позная подаръка.
— Какъв подарък — позаинтересувах се аз.
— Подарил съм си ето тази мадама за Нова година — посочи ми той една снимка. — Не е много хубава, но все пак е тайландка.
— Колко плати?
— Шест хиляди долара, братко! Нищо пари! Тайландката наистина слезе от самолета.
Притежаваше прекрасно тяло, облечено в ефирна туника. Казваше се Нут. Главата и наистина приличаше на целияИндокитай, но в случая това нямаше никакво значение. Лошото беше, че Поли говореше немски, а тя английски, а ние с Женята говорехме само шопски.
Така или иначе успяхме да се разберем с тайландката и търгнахме по магазините да я обличаме. Поли възложи тази задача на Женята.
— Виж там мой човек, намери й нещо като за сняг. Ако я оставим с този парцал, ще замръзне още на първия ъгъл.
— ОК, шефе — съгласи се неохотно Женята и вмъкна тайландката в първия магазин.
Когато излязох след половин час гледката беше потресаваща. Нут не приличаше вече на тайландска курва от екстра класа, а на най-обикновена виетнамка, гастарбайтерка в България. Женята с прословутия си скръндзалък я беше обул в долнопробни дънки, обувчици от дванайсет лева и блузка-бригадирка. Върху блузката Нут носеше шушляково якенце, което спокойно минаваше за втора употреба. Може да се каже, че беше пуснал цялата и тайландска прелест в тоалетната, след което някой е дръпнал синджира.
След като преоблякохме Нут, най-сетне тръгнахме към Банско. S-класата беше достатъчно мощна, за да достигне кортежа. Използвах момента да реша някои практични проблеми.
— Поли — обадих се аз. — Какво става с парите на Амигоса?
— Ами връщат му ги по малко — отвърна ми той.
— Те хубаво ги връщат, но ние не получаваме нищо. А хвърлихме доста труд.
— Инвестирал съм ги на едно място и след време ще получите повече, отколкото очаквате.
— Трябват ни сега.
— Трябват, не трябват, казах, че съм ги инвестирал. Ядоса ме и сега ще се наложи да наеба тайландката.
— Да се преместя отпред — предложих аз.
— Нищо ти няма — бутна ме Поли в ъгъла.
След това тайландката го обязди и двамата започнаха някакво неистово чукане. Нут изобщо не се притесняваше. По едно време така се развика, че Женята почти спря колата.
— По-полека, де — обърна глава той. — Ще взема да катастрофирам!
— Вряка толкова, защото тайландките са плитки — погледна ехидно към Женята Поли.
— Да не искаш да кажеш, че курът ти е по-голям от теб? — за първи път през живота си прояви смелост Женята.
— И ти ще излезеш шмекер — успокои го Поли. — Карай си колата, вече свършихме!
— Я ела да караш ти, че да опитам и аз!
— Ще опиташ друг път, мой човек. Дал съм шест хиляди долара!
— Ай стига, бе?
— Тая ще я пуснем в твоите клубове. — потупа го по гърба Поли. — По триста долара на сеанс ще върне парите за нула време.
— Триста долара за такава мекица?
— Мекица, ама тайландска…
— Никога няма да ги дам — увеличи отново скоростта Женята. — Я по-добре да си карам колата.
Спряхме пред хотела минути след кортежа. Наоколо нямаше жив човек с изключение на няколко момчета с пушки—помпи.
— Какво парвите тука, бе? — попита ги Поли.
— Пазим шефа! — отвърнаха те в един глас.
— Я дай да гръмна един път — посегна към пушките Поли и докато се усети бодигардът се видя заграден от нас.
— Заповядай — подаде оръжието с треперлив глас той. Поли наистина стреля във въздуха, след което върна пушката и тръгна към входа на хотела. Жена му пътуваше с кортежа, така че нямаше как да влезе с тайландката:
— Вземете я с вас — обърна се той към мен и Венци. — Ебете я колкото си искате, но си отброявайте по триста долара на километража. Вие сте млади момчета! Да не стане така, че да има да ми давате от парите на Амигоса, вместо аз да имам да ви давам. — после спокойно се намъкна в ресторанта.
Точно сега Нут беше последната ни грижа. Заключихме я в една от стаите и слязохме долу.
Заварихме Поли в приятелски разговор с Васко Зара. Едва тогава разбрахме, кой е бил големия бос. Той се мотаеше открай време по казината и се славеше като един на най-кадърните доносноци на комунистите. За благодарност по-късно те щяха да му дадат целия хазарт на България, а той щеше да се прекръсти на Васко Черепа. Беше болен левскар. Далго време викаше в агитката на отбора наравно с останалите простаци, но след като забогатя изненадващо купи най-големия враг — ЦСКА.
— Бизнесът си е бизнес — обясняваше той на приятелите си.
