обаче нямаше. Не се появи нито на втория ден, нито на третия. Наоколо се въртяха пет-шест момчета с шапки като нас, в които веднага разпознахме колеги от ВИС.
— За какво сте тук? — попита ги Женята. Не се обичахме, но нямахме никакво намерение да се трепем за нищо.
— За Чопара — отвърна техния водач. — Пак е чукал гаджето на Любо футболиста.
— И ние сме за Чопара — признах аз.
Поли беше адски стиснат. Не ни обеща нито лев за акцията. Женята се опита да обясни, че това е част от работата ни като членове на организацията, но и самият той не бе доволен. Междувременно разказа цялата история около Поли и гаджето му.
— Няколко пъти съм бил с него, когато я изпраща вкъщи — размаха ръце Женята. — Дава и по петстотин лева и най-невинно пита ще й стигне ли половин бон?
— Не може да бъде! — възкликнах аз. По това време парите бяха изключително евтини, приблизително около два долара и половина.
— Знаеш ли какво е направил Чопара? Първо измислил някаква модна агенция — после привикал мадамата и веднага й връчил клетъчен телефон. Казал й че е служебен, за да могат да я намират винаги навсякъде и по всяко време. И оная гъска се хванала.
Освен със шоколадчета Чопара вече се занимаваше с кафе. И наистина я направи рекламно лице. После отново използвал служебния телефон и чаровно й придложил вечеря в Париж.
— Как така в Париж? — зина Венци.
— Ами така, в Париж… Нали е на два часа път със самолет. След което заминали за Гърция. Но мадамата навярно дори е забравила името на Поли и неговите петстотин лева.
— Как е станала работата с Даниела? — заинтересувах се аз.
— По същия начин — повдигна рамене Женята. — върнала се е от Испания за малко, Чопара я срещнал и я попитал каква кола кара. Никаква — му отвърнала тя. Ето ти ключовете на едно Гранд Чероки, великодушно и подхвърлил връзката Чопара. И от този момент върви я търси вярната любовница на Любо Футболистчето.
— Еба ти копелето! — възкликна Венци.
Само, че той не знаеше още една подробност, която бе известна единствено на мен. По едно време бяха съдружници с малкия Маргин, който между многото други работи завъди красива любовница. Обикновено ходеха заедно по баровете. Една вечер Малкия реши да се прибере по-рано, уморен от многото задачи през деня. Чопара веднага се възползва.
— Искаш ли да си полегнем? — предложил той на момичето.
— Нали знаеш, че съм приятелка на Маргина? — учудила се тя.
— И какво от това? Той си тръгна.
Момичето напусна мястото си и придвидливо се извини, че отива до тоалетната. Но всъщност се обади по телефона на Малкия Маргин. Разказа му всичко открай докрай. Това, което обаче и аз не знаех беше, че още същата вечер Чопара намери ферарито си със забита в капака му кирка. Именно затова чакахме напразно.
Големият ебач веднага хвана самолета за Германия, за да си търси нова кола. Накрая се появи с жълто ламборджини. Колегите от ВИС отдавна се бяха отказали да го чакат. Жоро им беше обещал пет хиляди лева за работата и те с удоволствие ни ги прехвърлиха, тъй като обекта в крайна сметка се оказа един и същ. Свалихме Чопара от колата и буквално го смляхме с ролки от тапети. Още същата вечер го приеха в болница.
Поли моментално се възползва от ситуацията. Извика готиното гадже в офиса си и разигра пред него великолепна мелодрама.
— Виждаш ли, миличка с какви хора се забъркваш? Този човек е наркопласьор и отявлен бандит.
— Значи оттам има толкова много пари? — наивно възкликна мадамата.
— Естествено, скъпа! — притисна я до бюрото Поли и преспокойно я наеба. Камерите записваха всичко.
Десет минути след като я изхвърли от кабинета си, той свали касетата и нареди да я пратят в болницата на Чопара. Заедно с видео апарат и монитор. Искаше онзи да види всичко. След което забрави за гаджето завинаги.
Глава XVI
Женята беше особен човек. Приличаше на щангист тежка категория или гюлетласкач. Привличаше моментално погледите с монументалната си осанка и русата си коса и всеки опит да се дегизира завършваше неуспешно. Имаше мек характер и се държеше простодушно.
Много рядко се вясваше по дискотеките или в офиса на фирмата. Предпочиташе да кисне в квартала със старите си приятели. Повечето от тях бяха дребни крадци, които пощипваха по нещо под неговата закрила. В тяхната компания той се чувстваше най-уютно. Пийваха си ракийка, говореха за футбол, споделяха клюки от махалата.
Женята не печелеше кой знае колко пари, ама пестеше всичко. Беше женен за една полу—циганка от Слатина, имаше две дечица и мечтаеше да си направи някой ден къщичка. Всъщност в главата му нямаше нищо друго. Представяше си бъдещото жилище всяка нощ в цветните си сънища. Виждаше го всяка нощ двуетажно, с голяма веранда отпред и детски басейн в двора. Когато колегите около него му се подиграваха, Женята кротко отвръщаше:
— Да си направя къщичката, а пък вие духайте супата.
Живееше скромно в двустайно апартаменче заедно с родителите си, със сестра си, с жена си и двете си деца. Беше научен да уважава старите хора и помагаше на всички в квартала. На пенсионерите допълваше пенсиите, плащаше тока и водата или направо им пазаруваше, макар че беше изключително скръндзлив. Към баща си и майка си се отнасяше с благоговение. Всички се смеехме на един негов случай, преди да се ожени. Беше завел някакво гадже вкъщи, защото не му се даваха пари за хотел. На сутринта баща му влязъл в тоалетната и забелязал мръсотията, която тя е оставила.
— Женя, тати — посъветвал го той. — Друг път когато водиш кучки, накарай ги да се изсерат, изпикаят и изсекнат предварително.
Привързаността му към Поли беше пословична. Като че ли бе завързан със синджир за него. Искаше да се измъкне, а не можеше. От друга страна, ако му се отдадеше случай, нямаше да го направи. Просто не можеше да живее без него. Когато Поли му поръча да създаде килърска организация, Женята направо се ужаси. Чистата му душица изтръпна. Като всеки селянин обаче, той бързо преодоля терзанията си и за една година създаде структура, каквато до този момент никой не познаваше.
Така се започна.
Групата му ръководеше Ганеца. Изглеждаше напълно невинно момче, което всяка неделя играе футбол в двора на френската гимназия, но всъщност беше велик автокрадец и човек, който може да се измъкне от всякаква ситуация. Тичаше бързо както на къси, така и на дълги разстояния, нямаше препядствие, което да не може да преодолее. Стреляше невероятно точно. Под него стояха Данкина и Бесника от Луковит. Двамата си приличаха по едно единствено нещо — бяха гладни и безмилостни. Иначе се различаваха като земята и водата. Данкина се беше оженил още на осемнадесет години, отглеждаше голям син и не се интересуваше изобщо какво престъпление трябва да направи, за да спечели малко пари. Притежаваше изключителна физическа мощ и никакви човешки чувства. Не признаваше авторитети.
Бесника беше най-големият кариерист между тях. Той искаше да влезе в организацията по някакъв начин и да направи кариера. Стремеше се безогледно към по-висок пост. Стреляше също добре и хич не му пукаше, дали срещу него стои полицай или какъвто и да е друг противник. Останалите двама идваха от Червен бряг. Там безработицата съществуваше от сътворението на света. Гамстера току що се беше уволнил и за пет лева можеше да убие всеки срещнат. На всичко отгоре боравеше с оръжието прекрасно.
