два паралелни конкурса за красота. Единият беше под егидата на организацията, а другият правеше Папазов. Поли веднага даде знак на Женята, който на свой ред свика групата си. Проучиха набързо навиците на обекта. Обикновено той излизаше привечер и си тръгваше към вкъщи с колата.
Предварително бяха решили помежду си да го застреля най-страхливият от тях — Баката. Само той не знаеше. Ганеца сряза една от гумите. После всички се оттеглиха в кръг, така че модният бос да няма откъде да избяга. Когато Папазов най-сетне се появи, Ганеца деликатно побутна Баката:
— Ти си наред — каза му той.
Нямаше много време за губене. Папазов веднага забеляза надупчената гума и се усъмни, че нещо не е наред. Наведе се да види точно къде е повредена. През това време Баката разтреперан го приближи отзад и го застреля в главата. После притисна с две ръце корема си и започна неудържимо да повръща между паркираните автомобили.
Първи го вдигна Ганеца, след него от другата страна го хвана Бесника. Тръгнаха преспокойно по улицата, заливайки се от смях. Изобщо не им пукаше за убития Папазов. Подиграваха се на Баката, заради проявената слабост. Женята не им даде всичките пари. Удържа за себе си хиляда марки. Все пак човекът възнамеряваше да строи къщичка. С останалите мангизи неговите идиоти си купиха еднакви кожени якета „Авирекс“, които вървяха тогава по шестотин долара и заприличаха на еднояйчни близнаци.
Убийството на Папазов разстресе цялата държава. До този момент мнозина смятаха, че организацията залязва и че се задоволява единствено с безсмислени и трудно осъществими заплахи. Сега се убедиха в нейната решимост да ликвидира противниците си.
— Като че ли съм доволен — извика Маджо при себе си Поли. Беше му дал вече осемдесет хиляди долара за Дебелия Андро. — Толкова имам в момента, братче! — извини се той.
Лъжеше естествено.
— Не са малко — ухили се Поли. Беше събрал вече около петстотин хиляди марки и умуваше в какъв бизнес да ги вкара.
— Усещам те, че не си много доволен — продължи кротко Маджо, но трябва да се съгласиш с мен, че жертвата изобщо не беше трудна за освиткване. Вярно, държавата се промени. Беше много важно това да стане. Аз обаче ги степенувам по трудности на изпълнение. Карамански и Жоро струват много повече.
Междувременно групата на бай Миле и групата на Женята денонощно търсеха пробойна в отбранителната схема на двамата. За тяхно огромно съжаление тя изглеждаше непробиваема. Опитът обаче подсказваше, че и на Карамански, и на Жоро все някой ден защитата няма да издържи.
Глава XVIII
Седмица след убийството на модния бос Поли ни извика твърде изнервен в офиса. Току що бе минало събранието на акционерите, на което Маджо открито заяви, че се крадат коли, застраховани от СИК, както и много застраховани от ВИС. Имаше негласно споразумение между двете организации да си пазят клиентите, защото имаше опасност в противен случай, някой амбициозен полицай да разбрида дантелата безпроблемно. Поли подозираше идиотите на Женята.
— Сигурен ли си, че твоите хора не пипат? — изгледа го зверски той.
— Сигурен съм, шефе! — отвърна верноподанически Женята. — Повечето от тях не умеят дори да шофират. — И в типичния си интригантски стил добави: — Колите ги краде Килията.
Килията се славеше като некоронованият кмет на Люлин. Беше лежал осемнадесет години в затвора по различни поводи и обслужваше всички групировки. Загради един ъгъл на новия булевард, където си направи, без да пита никого, две къщи и автосалон. Едната къща превърна във фитнес, а в другата освен семейството му живееха още сърни, елени, дори лъв. Цяла зоологическа градина. В средата на двора по свой вкус изгради басейн с шадраванче и пусна да плуват всякакви рибки. Външния му вид будеше недоумение, но отвътре Килията поддържаше коварен и повратлив характер. Знаеше всичко за всички в най-голямата спалня на София — Люлин. Никой не можеше да се оправя така бързо като него. Когото и да потърсехме той го намираше за пет минути.
— Сигурен ли си? — обърна се Поли към Женята.
— Така предполагам.
— Идете при него, но опипвайте меко. Той е ценен човек.
Килията представляваше ниско четвъртито човече с огромен корем. Никога не се караше с никого и в общи линии си държеше на думата. Напоследък беше развил огромен бизнес. Застрояваше целия Люлин, като си осигуряваше най-хубавите и апетитни места. Не продаде нито един магазин и прибираше огромни наеми отвсякъде. Посрещна ни изключително радушно.
— Поли стана голям началник — извади бутилка уиски той в кафенето до автопарка си. — Няколко пъти идвам да го видя, но не мога да се докопам до него. Добре ви е изпратил.
— Добре, но не идваме за добро — тръгна директно по селски Женята.
— Че какво толкова има?
— Напоследък изчезват много коли застраховани от СИК. Знаем за твоите гаражи из Люлин и за връзките ти с полицията. Дали няма да намерим някоя от тях в бърлогите?
— Дума да не става! — вдигна ръце Килията. Познавах го добре и донякъде ми беше симпатичен.
Навремето Васил направи една голяма глупост — купи авторските права на всички песни, които звучаха по кръчмите и настояваше да му плащат наред. Килията верноподанически забрани във всички люлински кръчми да се пее без пари. По-късно разбира се, тази глупост отмина, но старателността на дебелака не остана незабелязана. Освен това той работеше в яко сътрудничество с Митко Бретона. Онзи печелеше парите си в унгарските казина, а Килията ги превръщаше в жилищни блокове около спирките на метрото в Люлин. За няколко години двамата завъртяха огромни суми. Килията се правеше на шушумига, обаче всъщност имаше по-голяма банкова сметка дори от най-големите босове. На Бретона както обикновено не му дремеше.
— Абе, маце! — тупна Килията по гърба Женята. Той се обръщаше така към всеки. — Дай да се напием и да изкараме по някой лев. Който е дошъл при мен в Люлин, никога не си е тръгвал празен.
— Значи няма наши коли в твоите гаражи? — намръщи се Женята.
Всъщност истинските крадци бяхме аз и той. Само дето Женята не знаеше за мен, а аз знаех за него.
— Гарантирам ти — тупна се в гърдите Килията. — Гледай що блокове са наоколо и всичките са мои. Доя магазинерите като крави. Защо са ми вашите коли?
Килията разбира се, лъжеше. Той наистина си чешеше крастата с измисления си автосалон, но също покрадваше хубавите коли из Люлин и ги продаваше с пренабити номера. Иначе беше човек на живота. Подушваше печено прасенце с лимонче в муцунката от сто километра. Обожаваше трапеза със зимна туршия и ракийка на масата.
— Килията нещо се дърви! — натопи го още с влизането при Поли Женята. Така и не можа да си преодолее курвенския характер.
— Не говори глупости — спрях го аз. — Много си е добър човекът и няма нищо общо с тази работа. — Смятах да продължа защитата, но в точно този момент от Унгария се обади Бретона.
— Какво става, бе, братчето ми? — развика се той. — Откога закачаш съдружниците ми?
— Никого не закачам — опита се да го успокои Поли. — Просто зададохме на Килията няколко въпроса.
— Ела тук да се разберем! Остави приятеля ми на мира!
— ОК — съгласи се Поли.
Затвори телефона и ни изгледа последователно с най-тежкия си поглед. Мълча известно време, после започна да разлиства някакво тефтерче. Накрая смразяващо се вторачи в нас.
— Имам много насрещни влизания с Митко — каза ни той. — Няма да ида до Унгария, защото може и да не се върна. Ще идете вие. Вас той няма за какво да ви убива.
След това вдигна телефона и когато Бретона му се обади, възможно най-кратко му съобщи:
