— Забравих да ви кажа още нещо — отпи от уискито си Илия и седна зад бюрото. — Вашият генерал… нито ме интересува, а още по-малко ме плаши. За мен той е един палячо. Така че, ако искате да си говорим като мъже, повече не го споменавайте.
Димата се отлепи от ъгъла, където през цялото време беше стоял прав и ядосан напусна кабинета. Опита се да затръшне вратата, обаче тя бе добре тапицирана. Маджо хвърли бегъл поглед след него и отново се обърна към Илия.
— Каква е цената за Генерала? — попита той.
— Каква цена? — повдигна рамене Илия — Нали сме делили хляба си в училището, как мога да ти искам цена? Това генералче мога да го купя и да го продам колкото пъти си искам.
— Той не се продава.
— Всичко се продава! Мога да ти изредя един куп хора, които са го купували за дребни стотинки и после са го захвърляли — ядоса се Зъбчето. Стана, отиде до прозореца и се загледа към улицата. — Искам да те питам нещо? — продължи той по-спокойно и както обикновено смени темата. Подобен начин на разговор беше запазената му марка. — Напоследък ходиш ли на ски?
— Нямам време — шашна се Маджо. Най-малко очакваше такъв въпрос.
— Аз пък ходя на Боровец. И доста често срещам твоя клоун бай Миле. Много ме забавлява.
— Понякога наистина е голяма капия.
— От него научих, че имате проблеми в туристическия бизнес.
— Освен капия е и глупак.
— Може и така да се каже, но ти, Младене, преди време купи доста хотели. Направо ми ги измъкна под носа. Какво ще кажеш да ми ги продадеш?
— Аз ги взех почти без пари. По-добре да ти ги подаря.
— Знаеш, че подаръци не приемам — допълни чашите с уиски Илия. — Някога си ги прибарал без да дадеш стотинка, сега ще ми ги дадеш срещу милиони. Да разбереш, че съм ти приятел и помня ученическите години.
— Трябва да се консултирам — измънка Маджо.
— Направи един път през живота си нещо, без да се консултираш! — отново се ядоса Илия. — И забрави за този тъп генерал!
Глава VI
Димата не дочака Маджо и вбесен се прибра в офиса. Явно, този ден не беше от най-добрите за него, защото там завари Пашата. Той идваше изключително рядко. Правеше се на началник, макар че беше съдружник и нищо повече. Бяха седнали с Поли над някакви сметки, смятаха и пресмятаха на хиляда половината.
Димата никак не обичаше брадатия и обикновено отбягваше всякакви разговори с него. Пък и като характери те толкова се различаваха, че не можеше да става дума за приятелство между тях.
— Румене, трябва да поговорим сериозно с теб — нахвърли се върху Пашата още от входа Димата. — Имам предвид твоите бригадири Вили Културиста и Жоро Плувката.
— Какво са сбъркали? — изправи се миролюбиво Пашата. Той не обичаше конфликтите. Винаги беше готов на компромиси, най-вече с тези, които не го обичаха.
— Направи ги милионери! — избухна Димата.
— Двамата държат по четиридесет-петдесет човека. Милионите, които си въобразяваш че изкарват, отиват по разпределение.
— Отиват друг път. Богатеят на наш гръб, без да им пука.
— Как така на ваш гръб?
— Моите хора влизат в някое заведение да си приберат полагаемото и твоите веднага се изтърсват след тях — разпери ръце Димата. — Първата им работа е да заявят, че обектът вече е преминал под твой контрол и да ги изгонят.
— Дай ми конкретен пример — ядоса се най-сетне Пашата. — Не ми говори общи приказки!
— Давам ти го веднага — тропна с юмрук по масата Димата. — Мои момчета заклещили един крадец, който работи самосиндикално и му извадили душата с пинсета без памук. Признал си всичко. Тогава пристигнали твоите хора с поредната си лъжа. Заявили, че те отдавна работят с него и прибрали плячката.
— Добре де, ще се разберем.
— Няма какво да се разбираме! Не съм толкова глупав, за да си представя дори за миг, че не делят с теб.
— Остави ме да проверя случая — пропусна думите му край ушите си Пашата и видимо притеснен конфликтът да не стане по-сериозен, напусна офиса.
През цялото време Поли не взе страна. Седеше мълчаливо отстрани и наблюдаваше двамата. Познаваше Димата добре. По всичко личеше, че раздразнението му идваше от друго място и по друг повод, но пък характера му не позволяваше да търпи никакви обиди. Пашата се държа значително по-меко, в любимия си стил. Той действително имаше алергия към караници и открити заплахи.
— Видя ли го? — обърна се Димата все още разярен към Поли.
— Видях — кимна онзи.
— Ако си приятел, искам на този да му изловим всички крадци. Карат най-хубавите коли в София. Където и да ги срещнат твоите хора бият, вземат им автомобилите и не дават никакви обяснения! Доведете ми ги, да им еба путката майчина.
— Щях да ти предложа същото — ухили се Поли.
Димата имаше основание да ненавижда Румен Пашата. Докато той крадеше коли за Карамански в Чехия и Унгария, брадатият се подвизаваше на кротко място в България. Димата се върна естествено без нито една стотинка, на всичко отгоре и с куп дела, които се водеха срещу него в поне три европейски страни. А бившата барета Пашата вече стоеше като портиер на казиното в хотел „Плиска“ и имаше зад гърба си собственика Илия Зъбчето, както и управителя на заведението Джема.
Димата се изгради като личност изцяло на улицата, а Румен я ползваше единствено за придвижване. По време на войната с каратистите и боксьорите и големия скандал около „Дескрийм“ Димата бе в първите редици, а Пашата изобщо не присъства. Същото стана и при отвличането на Слави Каратиста. Сетне Димата замина в изгнание в Гърция, а Пашата успя да се докопа до Маджо и да се подмаже на Генерала. Изобщо не беше ясно по какъв начин се превърна в главен акционер в начинания, които Димата и другите момчета започнаха още преди Десети ноември. На всичко отгоре, Пашата идваше от малко планинско селце над Лакатник и Димата открито говореше зад гърба му като за оня брадат селяк. Самият той беше градско момче и ненавиждаше хитрината на селяндурите. Както и прикритата им зад привидна доброжелателност огромна алчност и злоба към всички и всичко.
Бригадирите на Пашата също будеха отвръщение у Димата. Вили Културиста беше отрасъл в добро семейство в дипломатическия квартал на София. Получи прилично образование и до едно време растеше като „детето на мама“. Сетне внезапно всичките му комплекси се събраха накуп и той започна неудържимо да се тъпче с анаболи. Набързо се прочу като един от най-големите „химици“. Стигна и надмина сто и двайсет килограма живо тегло. Ходеше като мечок и се държеше изключително просташки. Без някаква особена причина остана на свръхсрочна служба в жандармерията във Враня, но се издъни много бързо. Заспиваше на дежурства, крадеше камуфлажни дрехи и обувки, най-редовно нарушаваше субординацията. Накрая го уволниха дисциплинарно и той стана охрана на бившия барман Джоката. Там също се издъни. Двама селяци го пребиха от бой пред дискотеката на Джоката, дори се опитаха да му счупят ръката, обаче тя беше толкова дебела, че в крайна сметка не успяха. Вили веднага се оплака на шефа си. Джоката обаче беше непоклатим.
— Не мога да си позволя охрана, която може да бъде бита — напъди го той.
Междувременно Пашата се запозна с баща му — шеф на авиодиспечерите на летище София. Вероятно са се харесали, защото дебелият Вили получи правото да си събере бригада от четиридесет човека. Изискването му беше всички да бъдат над сто килограма. Приличаха на банда озверели свине. За нула време се прочуха като най-гадните и мръсни животни в столицата. Събираха се обикновено в някое кафене, в
