очакване на поредната акция и клиентелата на мига изчезваше. Ако случайно се появеше влюбена двойка, буквално се гавреха с нея. Това още повече дразнеше Димата. Той нямаше нищо против да направи комплимент на хубаво момиче, но не и да го щипе по задника и да му бърка под полата пред погледа на гаджето му. Всъщност Димата не можеше да понася нищо от това, което правеше бригадата на Вили Културиста, когото вече наричаха Вили The Boss. Беше разговарял с него един единствен път.
— Абе, пич? — огледа го снизходително той. — Така както си се напомпал с анаболи, дали няма да се спукаш, ако те боцна с една игла? Приличаш на детски балон, мама му стара!
— Аз се зобя и вдигам щанги, за да мога после да се гърбя — озъби се Вили.
— Сериозно? — ухили се Димата.
— Сериозно. Ако работех в детска градина, щях да ходя по витошките пътеки, да пия вода от бистри ручейчета и да дишам напоения с боров аромат въздух.
— Ти наистина си завършен идиот! — махна с ръка Димата.
Той живееше природосъобразно, спортуваше много, разхождаше се из планините, изобщо изглеждаше съвършено за годините си. Почуди се дали сега да опердаши Културиста или да го остави за по-нататък. Накрая се отказа. Такова леке не заслужаваше никакво внимание. И от този момент нататък го заобикаляше, сякаш такъв човек не съществува.
Другият бригадир на Пашата, известен като Жоро Плувката, беше значително по-деликатен мъж. Преди Десети ноември работеше в БОИ — службата за обществено издирване на МВР, и като такъв го внедриха сред първите чейнчаджии на „Магурата“. Съсипа сума народ. Предаде когото можа и вкара в затвора някои от най-яките чейнчаджии. Разконспирираха го по възможно най-глупавия начин. Дадоха му медал и по закона за моралните стимули публикуваха Указа в Държавен вестник. Ако Пашата не беше го прибрал, сигурно щяха да го убият.
Плувката работеше с най-големите изверги от крайните квартали на София — предимно от „Свобода“, „Надежда“ и „Обеля“. Димата трудно можеше да си представи по-големи простаци от тях. Ходеха на глутница със шушляковите си анцузи и вършеха невероятни простотии.
— Е заради тия, ни изскочи прозвището „мутри“ — често провтаряше Димата. Той се славеше като стратег и безнесмен в сянка от голяма величина.
Жоро Плувката често говореше с него.
— Как си, копеле? — поздравяваше го той. „Копеле“ беше типично софийски лаф, а според Димата родът на този тарикат едва ли имаше корени в столицата.
— Ти откъде си, бе? — попита го веднъж Димата.
— От „Обеля“ съм. Ама не от панелните блокове, а си имам къщичка.
— А, значи си от село — отмести го Димата и престана да се занимава с него. Всъщност той го мразеше не само заради селенията му и простащината на неговите дебеловрати идиоти, а и заради миналото му на ченге и всички предателства, които бе извършил. Този тип юнаци дълбоко го отвращаваха. Беше абсолютно убеден, че на тях не може да им се вярва за нищо и че са по-вредни отколкото полезни за бизнеса.
Разбира се най-много мразеше Пашата. Не можеше да търпи този брадат хитрец и го подозираше във всичко. Комбинативният ум на Димата безпогрешно разкри, че зад охранителната фирма „Атлас“ и зад застрахователната „Аполо“ без съмнение стои именно Румен. Няколко пъти постави въпроса пред Маджо, който също се дразнеше от тяхното присъствие на пазара, но Пашата винаги успяваше да укроти топката.
— Те са на баретите, оставете ги да изкарват по някой лев!
Фирмите наистина се водеха като собственост на бившите барети. Димата особено не можеше да търпи президента на „Атлас“ Алексей Каратиста — бивш шеф от специализирания отряд за борба с тероризма. Смяташе го за голямо лайно. Едва ли имаше човек, който да каже добра дума за него. Вонеше отвсякъде.
Шефът на „Аполо“ се ползваше със сравнително добро име. Знаеха го като Кимбата и също идваше от СОБТ. Никога не отказваше услуга. Въпреки това Димата го наблюдаваше с подозрение, твърдо убеден, че от бивше ченге не може да стане нищо друго освен настоящо ченге. На всичко отгоре, след уволнението си Кимбата шофира известно време боклукчийски камион. Падение, което Димата не можеше по никакъв начин да прости. И не на последно място, за негово лъвче се броеше Златко — някакво селянче от Трявна, което вместо да си наляга парцалите, се ежеше на всички. Той също беше минал през командосите, но след това изпадна до такава степен, че го заковаха като портиер на Първа частна банка преди Моллов да я изпусне. Изобщо, пълен помияр.
Димата обичаше жените. Около него постоянно се въртяха курви от най-висока класа. Въпреки това той уважаваше семейството и макар че се беше разделил с жена си й остави достатъчно пари, апартамент, кола и всякакви други екстри. Поддържаше добри отношения с нея и се грижеше за детето си. В известен смисъл можеше дори да се твърди, че е патриархален човек.
Пашата се правеше на света вода ненапита, но Димата не му вярваше за нищо. Той знаеше прекрасно, че първата жена на Брадатия го бе изхвърлила и не искаше повече да го вижда, затова се бе оженил за втората — едра мадама, дъщеря на висш служител от МВР и самата тя служителка във същото ведомство. От нея също имаше дете. Хората около Пашата го убеждаваха, че този брак е плод на истинска любов, но на Димата такива приказки не му минаваха. Сделката се виждаше с просто око. На всичко отгоре, между двата брака Пашата изведнъж осъмна като голям бос и успя да забърше бивша барманка от Японския хотел. Момичето безспорно беше красиво и освен това много добро. Брадатият го заряза в името на кариерата си, но го прехвърляше от апартамента на Гоцев, в апартамента на генерал Бояджиев. Разбира се, когато те отсъстваха за дълъг период от време. Понеже се правеше пръв приятел на животните, връчи на момичето три неаполитански мастифа, които гълтаха цялото й време. Грижеше се за тях като бавачка. Годините минаваха, тя вехнеше. С една дума Пашата направо й съсипваше живота. Това още повече вбесяваше Димата.
Но кучето, което най-много вдигаше кръвното на Димата, се наричаше Бойко Пожарникаря или както беше известен в средите — Боко Тиквата. Той вървеше подир Брадатия като по клисар. Изгради под неговото крило огромна охранителна фирма, която си развяваше байрака из цяла България, без да се отчита на никого. Самият Боко придружаваше Пашата винаги, когато той посещаваше офиса и Димата нееднократно го бе засичал да се пазари с охраната по най-различни поводи.
— Момчета, дайте да върнем колата на еди-кой си! — предлагаше Тиквата. — Ще кярим и аз, и вие.
Не пропускаше и най-малката възможност да спечели някой лев, а всъщност съществуваше като паразит, залепен за тялото на организацията. И то само заради Пашата.
— Защо го мъкнеш тоя пожарникар? — попита директно един ден Димата.
— Много свестен мъж е — отвърна Пашата. — Винаги може да бъде полезен.
Димата разбра, че трябва сам да се заеме с въпроса, още повече в лицето на Маргина имаше пълен съмишленик. Той също ненавиждаше Боко Тиквата. Двамата го издебнаха в момент, в който неговият покровител отсъстваше от България и го пребиха от бой.
— Искаме петдесет процента от всичко, което печелиш — срита го Димата. — Нещо да не ти е ясно?
— Всичко ми е ясно — потвърди примрял от страх Боко. Димата и Маргина, разбира се, можеха да пратят някои от своите професионални биячи, но искаха всичко да изглежда чисто пред организацията. Ако Пашата поставеше въпроса защо са смачкали вярното му куче, спокойно можеха да отговорят, че това е лична разправия и няма нищо общо с бизнеса.
Димата безспорно попадна в системата съвсем случайно. Всички знаеха, че е бил най-обикновен гепач на Карамански. Това, което някои от съдружниците смътно подозираха, а други бяха твърдо убедени, беше неговият изключително остър и комбинативен ум. Всъщност той не смяташе колегите си за повече от дребни шмекери. С Маргина щеше да се разбере лесно. Двамата се харесваха и в общи линии имаха еднакви виждания. Маджо наистина действаше като император, но управляваше зле. Лесно щеше да му намери слабото място и да го свали от престола.
На Илийката във всички случаи нямаше да му се размине. Димата не позволяваше на никого да бъде обиждан. Неговият ред обаче щеше да дойде по-късно. Стоил и всички останали едва ли имаха смелостта дори да се намесят. Така пътят към императорското кресло се очертаваше чист и безпроблемен. Трябваше
