посока.
Дълбоко в душата си, Пашата си оставаше милиционер. Основните му бригадири също бяха бивши служители на милицията или на различните подразделения на МВР. През последната година той поръчваше най-големите жестокости, които стресираха държавата докрай, но всъщност ги изпълняваха разни боклуци, които един ден имаше намерение публично да унищожи. Същата тактика прилагаше и към бригадите на СИК. Очакваше да се самоизчерпят, да дотегнат на всички и тогава възнамеряваше да пусне своите хора едва ли не като спасители. Щяха да разчистят терена, да налепят стикерите и да прибират от поуспокоените собственици на заведения, малки предприятия и всевъзможни занаятчии парите, които ония с удоволствие щяха да дават доброволно. Пашата не искаше да става император. Мечтата му беше да се оттегли на старини и да си живее спокойно с натрупаните мангизи. Дори нямаше намерение да дърпа конците като сив кардинал. Достатъчно му беше неговите хора да се самоиздържат и да не го закачат. Твърдо вярваше, че този ден все някога ще дойде.
Единственият човек, от когото Пашата нямаше представа как да се отърве, естествено беше Гоцев. Подозираше го отдавна, че е забъркан по някакъв начин в убийството на Крушата, Васко и дебелия Андро, макар че нямаше никакви доказателства. Но за два случая знаеше точно.
Докато служеше в Специалния отряд за борба с организираната престъпност, Румен имаше двама много близки приятели. Единият беше Цончо — неговият инструктор по бойни изкуства. А другият — Янко Джудиста, който по-късно мина през следствения отдел и накрая завъртя частен бизнес. Създаде изключително добре организирани охранително-детективски фирми — „Боди“ и „Виктория“. Всички го познаваха като жизнерадостен, ведър и самоуверен мъж с ясна визия за бъдещето си. Животът изобщо не го плашеше, дори в едно интервю по телевизията заяви пред цяла България, че единственият начин да не стане милионер е да стане милиардер. По това време Гоцев заемаше мощна позиция в МВР. Властта все още беше нито риба — нито рак, нито комунистическа, нито капиталистическа. Вече не толкова тоталитарна, обаче далеч от демокрацията. Сестрата на Симеон Втори — Мария-Луиза, реши да посети България и естествено фирмите на Янко Джудиста поеха охраната й. Справиха се чудесно, но Генерала по неизвестни причини побесня. Бродеше като отвързан из мрачните коридори на министерството:
— Искаш ли да заемеш мястото на този Янко — извика един ден Румен той.
— Джудиста е един от най-добрите ми приятели — отвърна чистосърдечно Пашата — Дума не може да става да му подливам вода.
— Махай се оттук! — напъди го Генерала без да подозира, че съдбата му готви още по-голям удар.
Седмица след като изпрати княгиня Мария-Луиза, Янко Джудиста се зае с разследване на мистериозното убийство на телевизионната журналистка Татяна Титянова. В София се носеха какви ли не слухове. Някои от тях достигаха до горните етажи на властта, а Гоцев вече познаваше упоритостта и праволинейността на Янко. Евентуални разкрития можеха да доведат до невероятен скандал. Още повече, министерството научи по свои канали, че Джудиста се е добрал до неопровержими доказателства. И точно когато всички медии очакваха те да бъдат обявени, Янко неочаквано се самоуби. Изненадата беше огромна, а за Пашата — равносилна на тежък психологически шок. Нито за миг не повярва в това самоубийство. Още повече се шашардиса, когато другият му приятел Цончо го потърси, за да му съобщи, че заминава спешно за Щатите. Нямаше време да остане дори за погребението.
— Разбери ме — гледаше го Цончо право в очите, докато седяха в ресторанта на аерогарата. — Толкова години работа в Службите, а нямам нито една стотинка. В България вече е опасно за мен. Изобщо не може да се говори за никакво бъдеще. Разбери ме!
— Кога за последен път видя Янко? — попита между другото Пашата. Нямаше нищо предвид. Просто му стана мъчно от факта, че губи двама приятели наведнъж.
— Снощи — отвърна без да отмества очи Цончо. — Сигурно съм последният, който е разговарял с него. Разбери ме!
След това двамата отидоха заедно до изхода, разцелуваха се и едва в колата на Пашата най-сетне му светна под шапката. Именно Цончо най-вероятно беше ликвидирал Янко. И над тази мокра поръчка отново тежеше сянката на Генерала. Той го извика още на другия ден:
— Виждаш ли какви шеги си прави с нас съдбата — посрещна го Гоцев във видимо добро настроение. — Отказа да заемеш мястото на Янко, а той сам ти го отстъпи. Настанявай се.
— Не ме бива за такива неща — отклони поканата Пашата. — Имам един приятел Боко, който е роден за охранителна дейност.
— Боко Тиквата ли? — ухили се Генерала.
— Същият — потвърди Румен.
Така на мястото на „Боди“ и „Виктория“ се появи нова, изключително мощна охранителна фирма. Боко не забрави услугата и Пашата взимаше доста големи пари покрай него, както и обратното. Това, което го учудваше бе странното поведение на Боко. Избягваше го напоследък, не му вдигаше телефона и не смееше да се срещне с него, въпреки че най-редовно превеждаше сумите. По всичко личеше, че се опитва да създаде имидж на напълно независим човек. „Майната ти!“ беше махнал тогава с ръка Пашата, сякаш отпъждаше досадна муха. И мислите му отново се върнаха към неговия мощен роднина, който много отдавна доведе в малкото му селце едно момче и го принуди да се бие с него.
Защото именно Гоцев беше роднината, проправящ от най-ранна младост пъртина в живота.
Глава X
На Маджо също не му се прибираше вкъщи. Знаеше, че любовницата му Милкана очаква да мине през апартамента, който наскоро й беше купил. Схемата за достигане до малката жилищна кооперация винаги беше различна. Този път охраната избра възможно най-дългия обходен маршрут, мина през половин София, направи още два-три безсмислени кръга около квартала и накрая колите паркираха около малко блокче, заградено с цветни лехи. Междувременно Маджо глътна две чаши уиски за настроение. Слезе от колата леко пиян и дори не се обърна да види как са се разположили неговите хора. А те тутакси заградиха кооперацията, сякаш беше правителствена резиденция. Преди това изтарашиха целия апартамент. Надникнаха дори в гардеробите с дрехи и в тоалетната чиния. Това беше задължителната част от системата за охрана. Трима от тях се изкачиха заедно с него и седнаха безцеремонно пред вратата на апартамента. Пропускаха само живеещите, които познаваха по име и по лице, и много рядко някой случаен гост, при условие, че този, който го е поканил, слезе да го вземе.
Милкана без никакво съмнение обичаше истински Маджо и правеше впечатление на добро и кротко момиче. Не лакомееше за пари, задоволяваше се с най-необходимото. Скучаеше по цял ден вкъщи. Понякога ходеше да пазарува в съседните магазини и винаги се радваше на неговите посещения.
— Какво да ти направя, миличък? — посрещна го от вратата тя. — Уиски ли искаш, кафенце?
— Остави ме, Милкано! — отпрати я както обикновено Маджо.
Той също изпитваше силна привързаност към нея, но понякога му досаждаше със своята глупост и сервилност.
— Искам малко да си почина.
— Да ти наготвя нещо?
— Казах ти, че не желая нищо.
— Направила съм тортичка.
— Млъкни най-сетне! — ядоса се Маджо. Всъщност той посещаваше Милкана твърде рядко.
Извеждаше я обикновено с приятели, които също поддържаха любовници или, когато имаше възможност, я водеше на десетдневни почивки в Гърция. Харесваше я наистина заради добротата й и скромността й, пък и тя се вписваше в конфигурацията на всичките му приближени. Маджо не понасяше фукльовци. Още по-малко търпеше хора, които постоянно се бутат да заемат първите страници на жълтите вестници. Той обичаше тишината, спокойствието и сигурността. В това отношение се различаваше от всичките си съдружници и често се случваше да се вбесява от техните ненужни демонстрации със скъпи коли и ефектни жени. Даваше си сметка, че това се отразява лошо на бизнеса, а от друга страна озлобява както действащата власт, така и обикновените хора. Стратегически разсъждаваше много по-добре, много по- мъдро от останалите босове. Все някой ден бизнесът им трябваше да излезе на светло. А това в никакъв случай не можеше да стане с компрометирани гангстери. Сега обаче мисълта му отново се върна към
