— Бе вие за нищо не ставате, да го еба! — разгърди се бай Миле. — Човек оглушава заради вас, харчи луди пари, жертва се дето се вика, а не може да ви накара да схванете най-обикновено нещо. Туцо, я вдигни малко децибелите!
Певицата и без друго заплашваше да строши прозорците на ресторанта, но този път съвсем се престара. Пееше известната чалгаджийска тъпотия „Тигре, тигре!“, като го заместваше с „Милчо, Милчо“.
Бай Миле се надвеси над двамата и задраска името на Кимбата.
— Това пък що го направи? — зина Иван Кубето.
— Я ставай да танцуваш на масата, бе! — дръпна бай Миле за яката Мени. Наистина го качи до стола, а онзи оттам започна да се кърши като девойка. Никой не им обръщаше особено внимание, защото целият ресторант вече беше попаднал под магията на чалгата.
Почти на всяка маса наличните моми въртяха задници, а певицата се скъсваше да величае: „Милчо, Милчо“. Бай Миле също не остана равнодушен. Извади две-три банкноти по сто долара и ги залепи върху челото на Мени. Пропусна Иван Кубето за всеки случай. Той беше по-стегнат човек и такива пинизи трудно му минаваха. Когато в крайна сметка песента отиваше към края си, приближи главите им и тайнствено прошепна:
— Искам да утрепете Кимбата!
— Кимбата! — зяпна като шаран Иван Кубето, а Мени дори не помръдна.
Познаваха този мъж отдавна и го помнеха само с добро. Нямаше човек, на когото да не бе помагал.
— Я ела тук! — зина пред цялто заведение бай Миле към Туцо Дебелия. — Ти мен само с тия кебапчета и кюфтета ли искаш да ме храниш? — побута той преливащото от скара плато.
— Няма клиенти, шефе, не въртим чеверме!
— Ще врътнете едно агне — удари с юмрук по масата Милчо и огледа кръвнишки околните маси. — Нали знаеш, че ще седя най-малко три дена?
За момент в ресторанта се настана мъртва тишина. Дори певицата си забрави текста. Сервитьорите замръзнаха кой където се намираше, клиентите не смееха да си вдигнат вилиците, оберкелнерът остана като закован за бара.
— У бре, де бре! — провикна се отново бай Миле и веселбата тутакси започна там, откъдето беше прекъснала. — Вие сега сурати ли ще ми правите? — прекара погледа си като по пунктирна линия през двамата килъри той.
— Защо точно Кимбата? — запали цигара Иван Кубето. Имаше предвид, че именно Кимбата спаси бащата на Мени от рекетьорите. Той беше известен месар в „Дружба“, а Кимбата не даваше да припари там нито един от тарикатите на организацията.
— Пари, цигари, семки, шоколадови изделия? Как точно желаете да ви плащам? — придърпа стола си до тях бай Миле и махна с ръка на охраната да се приближи. След което заби мощния си юмрук в лицата първо на Мени, а сетне на Кубето.
Охраната веднага ги подхвана. Пребиха ги до смърт. Изхвърлиха ги някъде навън и едва тогава бай Миле отново се настани на мястото си.
— Никой да не напуска! — провикна се той. — Искам музика и веселба.
Певицата зина на секундата, оберкелнерът дотича с някакво дивечово мезе, докато стане агнето на грил, седящите по съседните маси страхливо продължиха вечерята си.
— Мама ви ще еба аз на вас! — поклати глава бай Миле и съвсем сериозно се зачуди да продължи ли с уискито или да го обърне пак на ракия.
Глава XIII
Купонът в Боровец продължи наистина три дни. През това време бай Миле изяде едно печено агне, едно печено прасе, безброй кюфтета и кебапчета. Изпи колкото можа ракия, отвреме навреме разредена с по една кана вино и изшмърка кокаин — дози за десет души. На певицата също даваше кокаин, за да му пее без прекъсване, докато накрая момичето припадна. Междувременно на всеки десет часа по график пребиваше Иван Кубето и Мени от „Дружба“, след което принуждаваше изнемощелия персонал да ги съживява. Туци Дебелия също го отнесе. Цапардоса го без дори да погледне към него и на онзи носа му стана като камба. Охраната му едва седеше на краката си, макар че бе свикнала на подобни изпълнения.
— Дай им по една чорба! — подвикваше бай Миле отвреме-навреме на Туци.
— Тя е от три дена, сигурно се е вкиснала — отвръщаше плахо управителят.
— Вкиснала, невкиснала все е храна — махаше с ръка той и посягаше към поредната мръвка. На третия ден обаче не издържа. Рухна изведнъж като сграда след земетресение. Откараха го в Самоковската болница.
Бай Миле си имаше строга философия по въпроса за оцеляването. Не му се случваше за първи път да припада от ядене и пиене и от свръхдоза кокаин.
— Като се получи такава беля, — съветваше той околните — почваш да обичаш всички. Ето аз например сега обичам Иван Кубето, Мени, Туци Дебелия, доктора с очилцата, дъртата медицинска сестра. Дори мухата на прозореца обичам — допълваше той.
Цялата му любвеобвилност свършваше още в първия миг, в който сърцето му отново се връщаше на мястото си и организмът му започваше да се възстановява. Тогава отново ставаше зъл. Слагаше пистолета до възглавницата и през пет минути викаше дежурния лекар.
— Докторе, да не вземеш да ме изпуснеш! — предупреждаваше той. — Ще ти кажа едно нещо, пич: легна ли в гроба, ти веднага лягаш до мен.
Когато кризата му съвсем отмина, сериозно се замисли за Кимбата. Без съмнение, по-симпатичен и свестен мъж през живота си не беше срещал. Всички го обичаха. Жените го харесваха заради хубавата му външност — висок, рус, със сини очи и великодушна усмивка. Мъжете търсеха приятелството му, защото знаеха, че той никога няма да ги измами. Кимбата се движеше без охрана, дори без кола. Предпочиташе да се придвижва с велосипед през градинките и се радваше на всеки, който го посещаваше, сякаш му идваше скъп и отдавна чакан гост. Не отказваше никаква услуга.
Бай Миле нееднократно ходеше при него, уж като началник, но всъщност, за да уреди някой друг лев от продажба на автомобил или печеливша сделка. И Кимбата му отстъпваше. При това го правеше без злоба, дори с известна симпатия. Простоватият дебелак му беше донякъде забавен със своя наивитет и с неприкритата си алчност. Развеселяваше го и го разсмиваше. Бай Миле изобщо не се сърдеше. Не само заради парата, която винаги се въртеше около Кимбата, а и заради светлината и ведрото настроение край него. С една дума, не можеше да намери никакво основание, заради което Кимбата трябваше да умре. Бай Миле много харесваше и Пашата. Колкото и да му се присмиваха, той имаше достатъчно ум в главата си, за да разбере, че двамата с Кимбата са като скачени съдове. Пасиансът не излизаше по никакъв начин.
— Шибана работа, да му еба майката! — изрева той пред смаяната медицинска сестра и грубо й нареди: — Не ма гледай като крава, ма! Донеси ми дрехите, че трябва да тръгвам за София!
Половин час по-късно бай Миле се настани на задната седалка на червения мерцедес, охранителите веднага го заградиха, другите се качиха на сателитната кола и малкият кортеж потегли към София. Времето никак не го биваше. Валеше ситен дъжд, всичко наоколо изглеждаше сиво и посърнало. Настроението на бай Миле също не беше особено приповдигнато. Той не обичаше нито Маргина, нито Димата. Двамата се държаха с него сякаш го бяха намерили на улицата и дори не му позволяваха да сяда.
— Дебелия, ти що не се измиташ? — подканваше го постоянно Маргина. — Нямаш работа в офиса!
Стоил му беше по-симпатичен. Усещаше неговата добронамереност, но пък от друга страна оттам не падаше никаква пара. За Поли не можеше да каже лоша дума. Вярно, че беше странен и му отнемаше част от поръчките, обаче бай Миле не се натискаше много за тях. Мечтаеше си един ден да заживее на твърда заплата от около 20 000 долара, да си гледа живота и да си хапва на воля. Виж, Пашата направо си беше голям пич според него. Вярното му куче Боко Тиквата разполагаше с огромни мангизи, без да е принуден да чака по нощите някое приятелче, за да го застреля. Маджо естествено се явяваше нещо като Бог. Прощаваше му всичко и го гледаше право в очте. А ако онзи му подхвърлеше да скочи от десетия етаж, щеше да го направи като нищо. Когато оставаха само двамата, често го унижаваше, но пък от друга страна му пробуваше „спешни“ и по всяка вероятност точно той го държеше жив. Гоцев също му харесваше
