безкрайно, обаче нямаше как да се докопа до него. Колкото и нагло да се държеше, Маджо никога не го допускаше да се срещне лице в лице с него. И накрая идваше Кимбата.
— Мама му да еба и живот! — изпсува бай Миле, без да обяснява на дремещатата му от двете страни охрана за какво точно става дума.
Като Кимбата нямаше друг, но бай Миле имаше и семейство, две деца и един милион дълг. Както и да ги сложиш на кантара, неговите хора тежаха повече. Пък като прибавиш и милиончето, Кимбата направо изпадаше от паланцата.
— Горкото момче! — измърмори той. — Изгаря за нищо, ама поне ония няма да си искат парите.
След което задряма и се събуди едва когато влизаха в София. Първата му мисъл беше да си прерови джобовете. Десетте хиляди долара бяха там. Макар и в полусъзнание, бай Миле беше прибрал хонорара на певицата, хилядата долара за тока и, разбира се, не беше оставил дори стотинка на управителя и сервитьорите.
Глава XIV
Женята ми се обади рано сутринта. По гласа му разбрах, че не е на кеф.
— Чакам те пред Южния парк — каза ми той.
— И какво ще правим там? — попитах.
— Обикновена масовка.
Масовката беше най-досадното нещо и най-тъпата простотия, до която прибягвахме. Изсипвахме се като природно бедствие върху жертвата и грабехме кой колкото може. После по същия начин изчезвахме. Понякога полицаите арестуваха двама-трима от нас и ни държаха известно време в ареста, колкото да ни скъсат нервите, с което всичко се изчерпваше. Големите босове не плащаха нищо. Принципът към по- малките се изчерпваше с пиратския призив: „Каквото вземете, си остава за вас!“
Пристигнах пред главния вход на Южния парк някъде към десет часа. Беше почерняло от народ. Всички носеха плетени докерски шапки и се правеха на много важни, единствено Женята се разхождаше между тях гологлав, с червения си анцунг и червения суитчър. Не познавах почти никого. Бригадите на Пашата си личаха по строго поддържаните си катинарчета, с които, мислеха че приличат на своя върховен вожд. Повечето от другите се оказаха пълни новобранци, събрани от кол и въже.
— К’во ще правим? — издърпах аз настрани Женята.
— Абе, поредната дивотия — троснато ми отвърна той. — Искат да щавим Киро Японеца.
Японеца имаше славата на най-известния кардараш — циганин, който печелеше от всичко. Събираше данък от джебчиите между Сточна и Централна гара, шеташе безнаказано из циганските квартали и не се съобразяваше с никого. Жена му работеше като представител на Мобиком и имаше офис в хотел „Шератон“. Щабът му се намираше до складовете в Илиянци, където неговите хора паркираха цяла армада от мерцедеси S и E класа. Обикновено се движеха като стадо, целите окичени в златни ланци, гривни и всякакви подобни дрънкулки. Да се чуди човек, как издържаха с толкова метал цял ден.
— Работата няма да стане лесно с тия перекендета — придърпах аз отново Женята.
— Виждам ги, че са гола вода всичките — съгласи се той. — Мислех да останем по-назад, ама май трябва да сме в първите редици и поне да вземем за нас каквото ни се полага.
— Защо не тръгваме тогава?
— Чакаме някакви вождове на Пашата. Вили Културиста и Жоро Плувката.
— Ние висим вече четири часа…
— Ами к’во да правиш? — повдигна рамене Женята и точно тогава забеляза слизащия от колата си Дима.
— Какъв е тоя панаир? — обходи с поглед той приличащата на мравуняк тълпа.
— Какъвто сте ни го пратили — озъби му се Женята.
— Хората на Пашата тук ли са?
— Няма ги. Ще остареем докато ги чакаме. Димата извади телефона си и последователно набра три номера. Вдигнаха му едва на четвъртия.
— Румене, ти ли си? — извиси глас той, без да се съобразява с никого. — А-а-а, не си ти значи… Е, кажи му на твоя шеф, че е пълен педераст — довърши разговора Димата и вбесен прибра телефона в джоба си.
Хората на Пашата, наричани още „пашите“ заради рехавите си брадички, се държаха важно и надуто, а другите се бяха разпръснали и подпийваха сутрешната си бира. Не се криехме от никого. Отвреме-навреме минаваше някоя полицейска кола, намаляваше леко и отминаваше по пътя си. Поли пристигна към обяд.
— Пак ли цирк? — изправи се с ръце в джобовете той до нас.
— Цирк я! — отвърна му ядосан Димата. — Бригадирите на Пашата пак се осраха.
— И какво правим сега с тая пасмина?
— Нямам представа.
Все пак трябваше да се вземе някакво решение и тъкмо го умувахме, когато изненадващо се появи нов юнак — дебел, грамаден, с поглед на недозаклано теле.
— Здрасти — представи се той. — Аз ще водя акцията.
— Ти ли? — изгледа го насмешливо Поли.
— Така ми е наредено.
Киро Японеца изобщо не беше дребна риба. Дълги години слугуваше на Карамански, а от известно време работеше за Пашата. Подробност, за която подозираше единствено Димата. Полицаите около Илиянци отдавна бяха купени и то до такава степен, че Киро влизаше в участъка, след като арестуват някого от враговете му и ги гърбеше пред очите на всички. За Поли беше пределно ясна невъзможността дебелият да се справи с акцията.
— Женята ще води! — нареди той. После прибра Димата, двамата се качиха в колата и изчезнаха.
— Няма такива работи! — изрепчи се огромният мъжага. — Вие с Пашата ли сте, или против Пашата?
Това беше стар номер на Румен. По такъв начин той често поставяше в неудобно положение както съдружниците си, така и техните подчинени. Женята обаче не се уплаши.
— Абе, ти не си ли бивш гепач от центъра на София? — изгледа внимателно той дебелия. — Що ми се струва, че навремето съм те ловил там и съм ти плюл в устата?
Тълпата, която беше замряла в очакване на развръзката, избухна в смях. Женята явно ги беше спечелил на своя страна. Дори „пашите“ го гледаха благосклонно.
— Слушайте ме сега, момчета! Всички по колите и гледайте да не се загубите по определените ви маршрути. Взимате каквото ви падне, но ключовете на мерцедесите давате на мен. Докарал съм най- добрите шофьори в София, няма нужда да се хабите!
Докато се придвижим и се дислоцираме на различни места в квартал „Свобода“ и „Надежда“, минаха още два часа. Само глухите и слепите май не разбраха какви намерения имаме. Женята съвсем се взе насериозно като вожд и съобщи на отговорниците по телефона:
— Чакайте по места, ние отиваме с Жоро да разузнаем какво е положението.
— Да ти го начукам в конспирацията — ядосах се аз. — За какво се правихме толкова време на тайнствени, като съобщаваш на сто души къде ще бъдем.
— Ти трай сега и не се бъркай в работи, от които не разбираш. Аз съм си направил предварителен план.
— Като си го направил, сваляй ме тука и върви да си го изпълняваш!
— Не се сърди бе, Жоре! — примоли се Женята. — Ще свършим за пет минути.
Минахме покрай кафенето почти пълзешком и забелязахме, че всички коли са там. Женята веднага почна да им изчислява цената.
— Жоре, тоя мерцедес — първия, ще го продадем, S класата става служебен, а ти направо си вземаш роудстара и да знаеш, че много ще ти отива.
— Поли ти каза никога да не изчисляваш предварително плячката, защото всичко може да се случи — окончателно се вбесих аз.
