един.
В „пълнежа“ се мотаеше наистина някаква странна птица — епилирано отгоре до долу около трийсет и пет годишно жиголо, цялото накичено със злато. Беше хлъзгав като плужек и основното му занимание се състоеше да чука бабички за пари. Казваше се Иван. Ползвахме го като отцепка, когато набелязвахме обекти за рекетиране. Въпреки външността му, кой знае защо хората му вярваха. Женята си поговори насаме с него пет минути и тутакси го домъкна. Така двамата с Бори станаха екип.
— Слушай сега какво съм намислил — заведе ме вечерта Женята в едно от заведенията, които само той си знаеше. — Нали ги черпя из квартала, та познавам едно перспективно крадче. Дадох му да опъне малка линийка и той ми снесе информация, колкото можеш да измъкнеш от бригада пребити до смърт крадци.
— Каква? — попитах аз.
— Ами как гепи колите, къде ги кара, кой е каналджията.
— И кой е каналджията?
— Един преподавател по информатика в университета — потри брада Женята.
Бях свикнал вече да не се учудвам на нищо, но когато на другия ден заложихме капана направо се шашнах. Каналджията задължително си правеше срещите в центъра на София. Никой не го знаеше къде живее. Заложихме камерката в шапката на невинно изглеждащия Иван, а Бори застана на около двайсет- трийсет метра от него да го пази. Ние наблюдавахме сценката отдалече.
Известно време не се появяваше никой и тъкмо когато си мислехме, че вечерта ще мине напразно, пристигна странен тип. Висок на ръст, с къдрава и разпиляна във всички посоки коса, мръсен шлифер и под него някакво мазно сако. Панталоните му не бяха гладени след излизането си от магазина. По грубите му обувки имаше парчета кал. Това представляваше преподавателят по информатика. Казваше се Чавдар.
— Какво има, момче? — обърна се той към нашия Иван.
— Имам една кола за издаване, бате!
— Каква марка?
— Ауди А6.
— Е-е-е, много е скъпа. Не ми се захваща, да ти го кажа направо — чупи се в неизвестна посока преподавателят.
На другия ден обаче, ние отново заложихме капан.
— Айде бе, бате! — примоли се Иван. — Дай да издадем тази кола, да не ми седи в гаража.
— Застрахована ли е? — заинтересува се преподавателят.
— Има стикер на СИК.
— Ти си ненормален — избухна онзи. — Знаеш ли кой стои зад този стикер? Чувал ли си нещо за Поли? Неговите мутри направо ще ни направят на пестил. Не искам да имам работа с теб.
Този запис вече ни вършеше работа донякъде и още същата вечер ние го показахме на Поли. Той го изгледа два пъти, без да каже нито дума. Накрая ни огледа и мрачно се ухили:
— Както виждате, никой не смее да пипне от мен.
— Ще пипне той, ще пипне! — поклати глава Женята. — Щом един път го е направил, ще го повтори.
Глава XVI
Марката СИК явно плашеше много преподавателя и той още няколко пъти отказа да вземе колата от Иван.
— Ти знаеш ли колко струва това ауди, момък? — повтаряше неспирно той. — Най-малко петдесет хиляди марки. За толкова пари мутрите ще ни разчекнат и ще ни заровят три пъти в земята. Особено Поли.
— Кой е този Поли? — пулеше се невинно Иван, макар че работеше именно за него.
В крайна сметка разбрахме, че трябва да търсим някакъв друг подход. Даскалът не можеше да е толкова праволинеен. Женята се сети да прескочи до крадчето, което му беше подало каналджията и се върна ухилен до уши.
— Нашият човек има проблем с жените. Не му се връзват изобщо.
Иван си беше сводник и жиголо по природа, така че задачата не му се видя трудна. Напротив, изпълни я с най-голямо удоволствие.
— Разбери бе, мой човек — захапа за пореден път преподавателя той. — Дай да го махнем това ауди, аз ще изтрия всички стикери и ще пренабия номерата. Пък и много време мина, вече са забравили.
— Те никога не забравят!
— Глупости! Дай да свършим работата и после ще те заведа малко на пички.
— Сериозно ли говориш? — ококори се Чавдар.
— Напълно сериозно.
— Ама искам тънка, стройна и висока.
— Ще ти доставя каквато кажеш — успокои го Иван. — Но да знаеш, че нямам кола.
— Аз ще дойда с моята. Тя е лада седмичка и ако ми беше предложил такава, отдавна да съм я пробутал — издаде се най-сетне Чавдар. — Сам си ги пренабивам, карам ги известно време и после не е никакъв проблем да ги издам.
Най-сетне бяхме стигнали до нещо съществено и се подговихме за акцията както подобава. Облякохме се в черни кожени якета, за да приличаме на оперативни полицаи. Димата ни отстъпи един син форд, каквито караха само в столично градско и една синя лампа, взета кой знае откъде. Преподавателят по информатика се появи на срещата точно в уречения час. Изглеждаше изкъпан, носеше златна гривна и златен пръстен, шлиферът му седеше почти като изгладен. Иван го поведе към един затънтен квартал, както се бяхме разбрали. Настигнахме ги веднага след като уличното осветление рязко намаля и пуснахме сирената. Спряхме ги по всички правила.
— Излизай! — развика се като бесен Женята, но първо измъкна нашия Иван.
— Ама аз не го познавам изобщо този… — започна да се оправдава преподавателят. — Преди малко се срещнахме и ми обеща да ме запознае с някакви момичета.
— Излизай! — закопчах му ръцете с белезници аз и го облегнах на колата. Женята на секундата му нахлупи черна качулка върху главата.
Някаква бабичка от съседния блок изведе кученцето си на разходка и вцепенена замръзна на входа.
— Прибирайте се, госпожо — вживя се съвсем в ролята си Бори и набързо показа първия документ, който му попадна в ръката. Може и да е било карта за трамвай. — Полицейска акция, районът е отцепен.
После върнахме Иван в ладичката, вкарахме преподавателя в синия форд, седнахме от двете му страни и потеглихме. През цялото време имитирахме разговор с въображаемото управление на столичната полиция.
— Обектът е заловен — дереше се Женята. Беше нагласил радиото така, че да пращи точно като полицейска станция. — Пристигаме!
Десетина минути по-късно спряхме пред офиса на Кирчо Малкия и изтикахме нещастния преподавател в мазето. В действителност то беше бивш хладилник, но в момента не работеше нито една от инсталациите му. Въпреки това спокойно можеше да мине както за затворническа килия, така и за една от прословутите стаи за разпит на столично градско управление. Даскалът буквално се насра от страх.
— Разказвай подробно за цялата схема! — реши да продължи играта на полицаи Женята. Имаше известни основания. Онзи вече беше заявил, че го е страх от мутрите и естествено се надявахме, ако ни повярва, да издрънка някоя глупост пред властта. Макар измислена.
— Защо съм тук? — опъна се каналджията. — Не съм държавен престъпник и бих искал да се свържа с адвоката си.
— Като не си престъпник защо ти е адвокат? — ядоса се Женята. — Прибрали сме те без свидетели, колата ти е на топло, така че никой не знае за теб. Най-много да те обявят за безследно изчезнал. Преподавателят по информатика обаче съвсем не се оказа толкова загубен и тъп, колкото го смятахме. Може би заподозря нещо нездраво и неистинско, а може би вървеше просто подир логиката.
