накрая им споменах, че оня катил все още стои в мазето, за да не се разколебае.
— Стига му толкова — реши въпроса за свободата му Поли. После се обърна към Женята: — Ти откога познаваш този Чавдар?
— Аз ли? — ококори се Женята. — Имаме едно момченце в махалата, той ми го пробута. Човекът ще ни снесе сто хиляди.
— За стоте хиляди… няма лошо, ама за първи път чувам, че си имаш твои момченца. Доколкото познавам правилника, такива екстри не ти се полагат.
— Абе, то е дребно крадче. Комшийче някакво.
— Не ми бягай по допирателната, Женя, а ми кажи откога познаваш даскала? Аз тези лади нарочно не ги застраховам, защото лесно се крадат и още по-лесно се издават. Направо истински бум. Сигурен ли си, че ти не стоиш зад него?
— Ама, моля ти се, как може да помислиш подобно нещо? — разпери ръце Женята.
— Ще те пратя на екскурзия, момче! Около Киро Японеца ти се размина, ама сега няма какво да се занимавам с теб — ядоса се Поли. — Я се качвай на колата и се катери сам до Витоша, ти знаеш процедурата най-добре! Аз ще ти пратя хора да те пообработят.
На Женята кръвта му се смъкна до петите. Най-малко очакваше подобно посрещане. На всичко отгоре познаваше Поли добре и нищо не му даваше основание да смята, че той се майтапи.
— Остави го — обади се Димата. — Та откога, казваш, че се познавате с този Чавдар?
— От петнайсет-двайсет години — призна си най-сетне Женята. — Покрадвахме с него туй-онуй, но не бяхме се виждали оттогава.
— Искам да го запишете на диктофон и да направи пълни самопризнания. Къде, кога, как, с кого краде ладички и по какъв начин ги пласира. Все едно, че кандидатства за работа — тропна по масата Поли. — Нещо да не ви е ясно?
— Всичко е ясно — кимна Женята и двамата с него се запътихме обратно към мазето на Киро Малкия.
Всъщност Женята остана горе и долу слязох само аз.
— Как си мой човек? — потупах по гърба даскала и го настаних да седне по-удобно до една малка масичка.
— Зле съм — призна си откровено той.
— Сега ти слагам тука едно диктофонче и искам още един път цялата истина отначало докрай. После ще ти махна качулката, докато напишеш всичко на ръка. Разбира се, с гръб към мен.
Признанията му по нищо не се различаваха от тези, които вече бяхме получили. Отново се появиха учителят по математика, учителят по литература и т.н. Единствената разлика бе, че спомена имена, от които са крали колите и причините да ги подберат.
— Това, което ми се случва не ми е за първи път — изненадващо сподели той. — Много са ме били.
— Казвай! — подканих го аз.
— Преди десетина години работех с един крадец от Гео Милев — започна да нарежда даскалът и аз веднага се сетих, че става дума за Женята. — Бяхме гепили поредната лада. Разглобявахме я за части на едно наше място, когато изненадващо се изтъри Карамански и един звяр Цецо. Този до мен избяга като ракета. Никога не съм виждал човек да тича така бързо.
— После?
— После Карамански взе чука от ръцете ми и счупи гръдната ми кост. Повдигни пуловера и ще се убедиш, че съм прав.
Вече нямах доверие на никого и наистина го направих. Дрехите му смърдяха на кръв. Пуловерът му бе подгизнал. Запретнах го леко и въпреки мижавата светлина съвсем ясно видях очертанията на счупеното върху гръдната кост.
— Само с това ли се оттърва?
— Амии… — едва чуто промълви даскалът. — Карамански и оня звяр ми поискаха двайсет хиляди марки глоба и си ги платих съвсем сам. Онова копеле така и не се появи повече.
— Добре — свалих качулката аз и застанах зад гърба му, така че да не може по никакъв начин да ми види лицето. — Сега опиши всичко подробно, но без да споменаваш за случая с Карамански.
Изчаках го да приключи, сложих отново качулката и го поведох нагоре по стълбите. Колата вече чакаше. Качихме го на задната седалка и започнахме безкрайна обиколка по улиците на София, за да загуби представа къде точно е бил. Междувременно Иван се обади, за да потвърди истинското място на жилището му, на местоработата му и на квартирата на приятелката му. Даскалът не беше излъгал.
— Сега ще те хвърля в едно дере — подшушнах аз и заредих пистолета зад гърба му. — Тичаш направо и се хвърляш по очи. Погледнеш ли към нас, застрелян си!
Женята спря някъде по околовръстния път, изхвърли даскала като парцал и той побягна през глава. Не посмя дори да помисли за някакво проследяване. Как се е прибрал вкъщи нямахме никаква представа, но на другия ден го намерихме точно според уговорката.
— Вземаш стоте хиляди марки, сядаш до телефона и чакаш да ти се обадим! — бях му наредил аз.
Глава XIX
На другия ден по обяд се обадих на даскала:
— Готов ли си? — попитах.
— Готов съм — отвърна мигновено той. — Чакам. Затворих му веднага и го оставих да виси пред телефона. Звъннах едва на следващия ден и то по същото време:
— Как си тарикат?
— Готов съм.
— Браво на теб — затворих телефона и отново се обадих на третия ден.
Всъщност първо звъннах и изчаках да вдигне, след което веднага хлопнах слушалката. Повторих няколко пъти, докато оня се изнерви до крайност. И когато сметнах вече, че е напълно омаломощен, най-сетне се представих:
— Обажда се един твой приятел.
— Готов съм — щеше да ми спука тъпанчето даскалът. На четвъртия ден му се обадих около два часа следобед. Настъпих го още с вдигането на слушалката:
— Готов ли си?
— Нали ти казах! Чакам ви.
За пореден път хлопнах телефона, обаче се обадих след някакви си пет минути и очевидно го намерих напълно объркан:
— Излизаш от вкъщи с парите, тичаш по бордюра към локалното платно на булеварда и не се оглеждаш. Ние ще те наблюдаваме през цялото време.
— Тръгвам — съгласи се преподавателят по информатика.
До едно време мислехме, че планът върви така, както го бяхме замислили. Даскалът наистина се появи с чанта, в която трябваше да са парите, изкачи запъхтян малката височина и хукна по бордюра покрай локалното платно. Наблюдавахме го внимателно от нашата кола. Шофираше Иван, до него седеше Бори, а аз се бях настанил отзад. Женята чакаше върху кросов мотоциклет под моста на детелината. Той бе отличен шофьор и още по-добър мотоциклетист. За него не преставляваше никакъв проблем да гепи чантата в движение. Видяхме го как излезе от завоя и точно тогава забелязахме една магистрална полицейска кола от най-бързите — алфа-ромео. Явно, тъпото преподавателче все пак ни беше издало и сега полицаите ни дебнеха на гюме, за да ни хванат.
— Този път му ебах майката на тоя тъпанар! — заканих се аз.
Нямаше как да спрем Женята. Мина с огромна скорост покрай даскала, дръпна чантата и в същият момент алфа-ромеото започна да го преследва. Хората наоколо си изкараха акъла. В първия момент дори ние се същисахме донякъде, но сетне подвикнах на Иван:
— Карай, да го приберем тоя идиот! Настигнахме даскала на стотина метра преди отбивката към булеварда, набутахме го докато се усети на задната седалка и аз му нахлупих една от нашите качулки, за да не ни вижда. Нямахме друг полезен ход. Ако ченгетата хванеха Женята, щяхме да накараме този педераст
