продоволствения въпрос, преди да предприеме по-нататъшни действия, той твърдо реши да прояви дух на пълно разбирателство в сегашния случай. Той много добре знаеше, че заповедите на мисис ще бъдат изпълнени най-точно, но Също така, че ще спечели повече, ако те бъдат изпълнени с желание. Ето защо той се яви пред леля Клоу трогателно смирен и покорен и като човек, който бе преминал през безброй страдания, за да помогне на своя ближен. Той подробно обясни, че мисис го е изпратила долу, за да навакса изразходваната енергия, и по този начин недвусмислено призна господството на леля Клоу в кухнята.
Тази политика успя. Едва ли някой нещастен, простодушен и доброжелателен гражданин се е оставял така лесно да бъде излъган от хитростите на някой кандидат в предизборна кампания, както леля Клоу бе спечелена от ласкателствата на мистър Сам. Дори да беше самият блуден син, той не можеше да бъде обсипан с по-голяма майчинска щедрост. Скоро пред щастливия и тържествуващ Сам беше сложена голяма бакърена тавичка, пълна с най-различни лакомства, останали в кухнята от всичко, поднасяно на господарската трапеза през последните два-три дни. Вкусни парчета шунка, златисти резени царевична баница, крайчета от Щрудел с най-различна големина и форма, пилешки крилца, воденички и крачка… Всичко това представляваше живописна смесица. И Сам с палмовата си „шапка“, килната на една страна, седеше важно като някой крал всред свитата си и проявяваше благоволението си към Анди, който седеше от дясната му страна.
Кухнята беше пълна с негри, побързали да дойдат от своите колиби, за да научат как са завършили събитията от този ден. За Сам настъпи часът на славата. Той разказа за своите подвизи през деня, като украси и поизмени някои места, за да направи още по-голямо впечатление. Слушателите му се заливаха от смях. Техният смях се подхващаше от многобройните дечурлига, натъркаляни по пода и сврели се във всички ъгли на кухнята. Сам обаче оставаше невъзмутимо сериозен всред шумния смях и викове и само от време на време обръщаше очите си нагоре, смигаше многозначително и с това възбуждаше нов смях, без да изменя високия и назидателен тон на словото си.
— Драги съграждани — говореше Сам и размахваше кълка от пуяк, — вие виждате, че между вас има човек, който е готов да защити всеки от вас — да! всички вас!… защото, който посегне на един от нас, посяга на всички нас. И който и да е търговец на роби, който идва да души наоколо, ще има работа с мене. Мене ще срещне на своя път. Елате при мене, братя мои, аз ще защитя вашите права, аз ще се боря за вас до последно издихание!…
— Почакай, Сам! Нали ти тази сутрин ми каза, че ще помогнеш на мистър Хейли да хване Лиза? Струва ми се, че си противоречиш — възрази Анди.
— Слушай какво, Анди — каза Сам високомерно, — недей говори за неща, от които нищо не разбираш. Ти си добро момче, но не си запознат с великите принципи на борбата!
Анди виновно замълча, поразен от неразбираемата дума „принципи“, която произведе не по-малко силно впечатление и на неговите връстници, които бяха там, а Сам продължи:
— В мене заговори съвестта, Анди — заяви Сам. — Аз съм човек със съвест, Анди. Когато бях решил да уловя Лиза, аз мислех, че господарят го иска; когато разбрах, че мисис иска точно обратното, в мен още по-силно заговори съвестта… Защото винаги е по-изгодно да бъдеш на страната на мисис. Както виждаш, аз съм верен и на двете страни. Имам съвест и държа на принципите си. Да, принципите — каза Сам и възторжено размаха една пилешка шийка. — За кой дявол ни са принципите, ако не се придържахме о тях? Ето, Анди! Вземи този кокал; още не съм го доизглозгал…
— Добре, добре! — намеси се леля Клоу. — Не би било зле да имаш още един принцип: да си лягаш навреме и да не задържаш хората до разсъмване! А вие, малчугани, марш веднага оттука, защото може да получите по една плесница.
— Негри — каза Сам, като тържествено и великодушно размаха палмовите си листа, — бъдете благословени! Сега вървете да спите и се пазете от изкушения.
След тези прочувствени слова събранието се разтури.
Глава IX
ОТ КОЯТО СЕ ВИЖДА, ЧЕ И ЕДИН СЕНАТОР МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧОВЕК
Огънят в камината весело осветяваше килима на уютната гостна стая и хвърляше отблясъци върху чайните чаши й добре лъснатия чайник. Сенаторът Бърд събуваше ботушите си и се готвеше да пъхне нозете си в красивите нови пантофи, изработени от жена му, докато той отсъствуваше от къщи през време на заседанията на сената. Мисис Бърд, сияеше от радост, следеше как прислугата слага масата за вечеря и от време на време сгълчаваше децата, които скачаха, лудуваха и ядосваха майка си така, както са правили всички деца откакто свят светува.
— Том, остави дръжката на вратата! Бъди разумен!… Мери, Мери, не дърпай опашката на котката — горкото животно!… Джим, не се катери по масата! Не, не!… Не можеш да си представиш колко много се радваме, че си дойде тази вечер, мили! Каква изненада! — обърна се тя към мъжа си, когато най-после успя да откъсне вниманието си от децата.
— Да, да! Реших да отскоча да си почина у дома, макар и за една вечер. Ужасно съм уморен и главата ме боли.
Мисис Бърд погледна към шишето с камфор, което беше в полуотворения шкаф, и се подвоуми дали да посегне към него, но мъжът й се намеси:
— Не, не, Мери! Не искам лекарства. Чаша хубав горещ чай, както ти го правиш, и приятна домашна обстановка — ето какво ми трябва. Да, досадно е да законодателствуваш!
И сенаторът се усмихна, като че му беше приятно да си мисли, че се жертвува за родината.
— И какво решавахте в сената? — попита жена му, когато чаят беше поднесен.
Беше твърде необикновено, че малката нежна мисис Бърд проявяваше интерес към работата на сената. Тя мъдро бе решила, че й са достатъчни домашните грижи. Ето защо мистър Бърд я погледна учудено и отговори:
Нищо особено.
— Но вярно ли е, че в сената е гласуван закон, който забранявал да се дава храна и подслон на нещастните негри, които се прехвърлят отсам? Чувах да се говори за такъв закон, но не допусках, че е възможно да бъде гласуван.
— Какво става с тебе, Мери? Ти отведнъж започна да се занимаваш с политика?
— Глупости! Пет пари не давам за вашата политика. Но мисля, че това е нечувана жестокост. Надявам се, мили мой, че такъв закон не е гласуван.
— Действително сенатът прокара закон, който забранява да се оказва съдействие на робите, избягали от Кентъки. Тези дръзки аболиционисти почнаха, толкова много да се проявяват напоследък, че в Кентъки бяха започнали сериозно да се безпокоят и стана необходимо като добри християни да помогнем на нашите братя, на държавата и да предприемем нещо, с което да се сложи край на тези вълнения.
— И какъв е законът? Нима искат да ни забранят да подслоним тези нещастни същества поне за една нощ, да им дадем нещичко за ядене, няколко стари дрехи и тихичко да ги отпратим?
— Да, разбира се, мила! Това именно се нарича да дадеш „помощ и съдействие на избягали негри“.
Мисис Бърд беше малка, плаха и срамежлива жена с кротки сини очи, с нежен прасковен цвят на кожата и с извънредно мек и пеещ глас. Тя беше много страхлива — най-обикновен, средно голям пуяк, само като изкряка, можеше да я накара да побегне, а едно по-едро домашно куче смразяваше кръвта й, стига само да покажеше зъбите си. За нея мъжът и децата й бяха целият свят. И този свят тя управляваше повече с нежност и увещания, отколкото със заповеди и нареждания. Ала едно-единствено нещо — тъй като тя беше необикновено нежна и чувствителна — можеше да я разгневи и да я накара да излезе вън от себе си — това бе всяка проява на жестокост. В такъв момент тя изпадаше в пристъп на гняв, който ставаше още по-обезпокоителен и необясним, тъй като бе несъвместим с необикновено кроткия й характер. Нямаше по- снизходителна и добра майка, но децата й още не можеха да забравят как веднъж тя ги наказа най- безпощадно, когато ги завари заедно с лоши съседски деца да хвърлят камъни по едно беззащитно котенце.
При последните думи на мъжа си мисис Бърд се зачерви — това много я разхубавяваше. Тя изведнъж стана, приближи се към него с решителни стъпки и твърдо му каза:
— Джон, бих искала да знам: ти намираш ли този закон за справедлив?
— Ако ти кажа „да“, ще ме убиеш ли. Мери?
