като военнопленник. За съжаление отдавна бе забравил подробностите. Още тогава деветнадесетгодишният Джейсън знаеше, че един ден ще стане режисьор и гледаше на всичко с очите на бъдещ творец, който се опитва да претвори в живи картини отделни човешки съдби.
Историята в „Тайм“ бе интригуваща, но не го удовлетворяваше напълно. Може би затова все още я помнеше: тя оставаше някак си незавършена — до откриването, жива или мъртва, на непълнолетната тогава дъщеря.
Джейсън не помнеше подробности, нито бе гледал предаването по телевизията. На празника на Свети Валентин бе прекарал с Никол Хавиланд една изпълнена със страст и удоволствия вечер, завършила със скандал.
Джейсън се загледа в очакващите го книжа. Отново изоставяше работата си, която бе най-голямата му страст — заради Холи и чувството, че в нейната история липсва нещо съществено, което той вече знаеше…
— Вторият баща се е казвал Дерек, а оцелялото момиче — Холи, и никой от тях не е носил вече познатите ни фамилии — обобщи с открит скептицизъм Бет Робинсън.
Джейсън се гордееше, че бе избрал именно нея за тази деликатна и трудна задача.
До преди три месеца Бет бе най-добрият и най-ангажираният следовател на „Голд Стар“. Обожаваше работата си, но напусна без изобщо да се замисли, когато работодателите й казаха, че четиридесет и три годишната бъдеща майка и нейното дете трябва да си останат вкъщи последните месеци преди раждането.
Сега бе в осмия месец, чувстваше се достатъчно отпочинала и с радост щеше да се възползва от шанса да свърши малко работа за Джейсън. Да, увери го тя, нямаше да има никакви проблеми. Особено ако той наистина изискваше от нея само няколко телефонни разговора.
На път за летището Джейсън посети Бет вкъщи и я запозна с искането си да се разследва престъпление отпреди много години, което било извършено някъде в щата Вашингтон.
— Джейсън, имаш ли някаква представа кога са станали убийствата? Коя година или поне по кое време на годината?
— През зимата — отговори той, спомняйки си описанието на Холи за величествената ела, облечена в прясно падналия сняг. Затрудняваше го годината на убийствата. Сега Холи бе на тридесет години, а тогава е била тийнейджърка, но достатъчно голяма, за да избяга и заживее сама. Следователно е била на около петнадесет години.
— Мисля че, е било преди не повече от петнадесет години.
— О кей. — Бет без колебание бе определила задачата като безсмислена. Но когато видя тъжното и сериозно изражение на Джейсън, само потвърди неговите инструкции. — Ако някой любопитства, ще поддържам тезата, че работим върху документален филм за насилието в семействата, нали?
— Точно така. Това е официалната версия, а случаят ме засяга лично, Бет. Сметките, моля те, изпращай до мене. Ще ти дам моята фонокарта и номера на кредитната си карта, за да ги използваш при обажданията, както и номера на виза-картата ми, в случай че някоя информация трябва да бъде изпратена с куриер.
— О кей. Утре сутринта в осем ще пусна пипала в полицията, вестниците и телевизията. Имаш ли идея с коя част от щата да започна?
Джейсън вече бе мислил по този въпрос. Снегът не му даваше много информация. Най-снежни зими имаше източно от Каскадите, но можеше да вали и във всеки друг район. Специалният разговор на Холи с майка й обаче говореше по-скоро в полза на район, където снегът не бе често срещано явление. Това, както и фактът, че по-късно тя бе решила да живее в Кодиак, който предлага панорамен изглед към морето, го доведоха до едно определено заключение:
— Според мен става въпрос за западната част на щата, за Сиатъл или някой от по-малките градове по крайбрежието.
— Тогава ще започна със Сиатъл. Познавам един човек с когото някога работих заедно в „Сиатъл Таймз“ винаги е бил много услужлив.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Сиатъл, Вашингтон
Петък, 21 март
Още във вторник Лоурънс се обади на Керълайн, за да я уведоми за състоянието на кученцата и да я попита къде и кога би желала да отпразнуват вече отминалия рожден ден. Споразумяха се за петък вечерта. В четвъртък Кети и кученцата си отиваха при своя собственик, а на другия ден си заминаваше и Минди. Керълайн избра заведението „Спейс Нийдъл“.
През следващите две вечери се чуха отново, за да потвърдят уговорката си. Лоурънс звънеше в единадесет вечерта, след като приготвеше за сън дванадесетте си кучета.
Макар че обикновено си лягаше около десет, тя го увери, че може да се обажда дори и след единадесет часа. Възбудата от очакваното позвъняване я държеше будна и пълна с енергия до уреченото време. Сгушена в уютната топлина на леглото си, Керълайн притваряше очи, за да се концентрира по-добре върху неговия глас, и изобщо не чувстваше умора.
Говореха с часове, скачайки без усилия от тема на тема, макар че и тя самата не можеше да си обясни как така без затруднения се бяха пренесли от Смарагдовия градски купол към египетските пирамиди или как всяка една тема по някакъв начин бе свързана с избора на име за нейното кученце.
Прекараха часове в обсъждане на плюсовете и минусите на имената Фрекълз, Джинджър, Клеопатра, Кловър и Мафин. Разбира се, тя се нуждаеше от неговия съвет. Като ветеринар той най-добре знаеше кое име е по-подходящо за куче и кое не става. Спираха се на всяко хрумване поотделно и Лоурънс никога не прояви нетърпение.
Елиът бе достатъчно тактичен, за да не каже, че решението си е нейно, защото кученцето си е нейно… Проявяваше съпричастност, сякаш те двамата носеха обща отговорност за новия мъничък живот.
Накрая, в четвъртък, преди да си пожелаят лека нощ в два часа сутринта, се спряха на „Жулиета“. Нямаха предвид героинята от „Ромео и Жулиета“. Просто името бе красиво, звучеше авторитетно, а по- късно — в зависимост от нрава на храброто създание, което бе успяло да оживее, можеше да се сведе до „Джули“ или по-краткото „Джул“.
— Още ли ти допада „Жулиета“? — попита Лоурънс, докато вземаха с колата краткото разстояние между къщата й на булевард „Куин Ан“ и центъра на Сиатъл.
— Естествено. А на тебе?
— Харесва ми.
Бяха резервирали за осем часа маса във въртящия се елегантен Зелен салон, който се намираше на последния етаж на „Спейс Нийдъл“. По това време на деня пастелният пролетен здрач над белите планини вече бе изместен от черното було на нощта, но в тъмнината можеха да се насладят на блестящия като скъпоценен камък Смарагдов град.
Не съжаляваха за късното си тръгване, защото валеше и още през деня гъста мъгла забулваше забележителностите.
В такова време повечето хора биха отказали резервацията си, но не и Керълайн. Дори реши, че може би такова време бе най-подходящо, за да се оцени наистина красотата на града. Изливащият се дъжд омекотяваше и същевременно засилваше, усещането от възприемането на пейзажа, като прикриваше заострените силуети на сградите и изкарваше на преден план блещукащите светлинки върху тях. Проникващите лъчи се гонеха с дъждовните капки, пронизваха ги с блясъка си и ги пръскаха върху нощното небе като милиони мънички дъги.
— Прекрасно! — възкликна Керълайн, запленена от омайната игра на вода и светлина.
