възнамеряваха да се установят през лятото. Постепенно пред очите й започнаха да оживяват картини от онази вечер: какво бе готвила за вечеря Клер; непринудения разговор за снега; коментарите с близнаците по време на предаването и дори подробности от „Корки и Бялата сянка“.
Колко весело, колко нормално бе всичко…
До момента, когато Дерек се връща застрашително вкъщи. Холи почувства обрата в себе си, виковете, които напираха да изскочат навън и да се излеят с невиждана сила.
Но нямаше викове.
Имаше само сълзи. Седемнадесет години сълзи. След толкова дълго време сълзите оставиха на мира нейното наранено сърце и за пръв път се изляха предателски от очите й.
— Холи — зашепна нежно Джейсън, който я бе прегърнал още преди да се разплаче и нежно целуваше нейната копринена коса.
— Трябва да ти разкажа всичко.
— И аз искам да ми разкажеш.
Сълзите продължаваха да се ронят — топли като тих летен дъждец — и да подхранват с живителната си сила корените на надеждата в нейното сърце. Златистите кичури престанаха да танцуват по лицето. Ала танца им поеха един мъж и една жена, чиито сърца и души се сляха в прекрасен, тържествен менует на страдание и любов. Холи ту търсеше закрилата на неговата топла и силна прегръдка, ту отново се отдалечаваше, изпитала потребността да се дистанцира от него, макар и за малко.
Нито Джейсън, нито Холи бяха танцували някога подобен танц. Но се справяха отлично, защото тяхното необикновено „pas de deux“7 се аранжираше от безпогрешната ръка на любовта. Джейсън не се опитваше да я спре, когато тя се отдръпваше, нито пък хващаше насила бледите ръце, които трепереха безпомощно пред призрака на смъртта. Но той бе до нея и с радост предоставяше закрилата на своята прегръдка, когато тя самата пожелаеше това.
Когато някой много болезнен спомен отказваше да излезе от устата на Холи, Джейсън се намесваше настоятелно:
— Кажи ми всичко, продължавай.
И тя се подчиняваше. Не пропусна и най-малката подробност от кошмарите, напиращи в съзнанието й.
Когато разказът приключи, Джейсън взе в прегръдката си нейното крехко и разтреперано тяло и я зачака търпеливо да изплаче мъката си под мощните удари на неговото сърце. Накрая Холи потърси очите му, в които се четеше огромна тъга. Въпреки че му спестила подробностите за Дерек и съмненията си, че е луда, тя бе причината за тази тъга.
Пръстите й погалиха лицето му.
— Съжалявам — прошепна тя, докосвайки го.
— Но за какво, Холи? За това, че ми се довери?
— Не.
Джейсън внимателно отдръпна залепнал за очите й кичур.
— За това, че ми позволи да те докосвам?
В отговор по лицето й се разляха горещи, огнени вълни.
— Не.
— Никога не съжалявай, че ми се довери, Холи. Защото аз не съжалявам — усмихна се той с любов. — Съгласна ли си с мен?
— Да — прошепна тя.
Върнаха се в жилището й почти когато Джейсън трябваше да тръгне за летището. Тя го убеди да вземе за из път два от сандвичите и му обеща, че през следващите дни ще изяде всичките донесени от него провизии.
— Ще изпращам поне по един факс на ден и ще ти звъня винаги, когато мога — обеща той. — А ти ще пишеш ли, ще ми се обаждаш ли?
— Разбира се, но…
— Но? Не си мислиш, че имам предвид да ме информираш ежедневно за работата ти по сценария, нали?
— Не бях сигурна.
— Е, тогава вече си, Холи. Знам, че се упражняваш в машинопис, но ще ми пишеш ли на ръка?
Той настояваше за интимност, възможно най-голямата интимност при предстоящата им раздяла.
— Непременно.
Той погали нежно на прощаване лицето й, а изпълнените му с любов очи се сбогуваха с нейното прекрасно сърце.
Притаила дъх, Холи наблюдаваше как колата му се отдалечава и потъва в боровата горичка. Надеждата и магията продължаваха да живеят в нея.
Четиридесет и пет минути по-късно шумът на нископрелитащ самолет я накара да изскочи навън. Лъскавата метална птица блестеше като сребро върху тъмното небе. Тя — малката фигурка — му помаха с фенера и сякаш в отговор самолетът наклони сребърното си крило.
Едва когато самолетът изчезна напълно в нощното небе, Холи се прибра в колибата си. Вече в спалнята, тя потърси замислено плетената торба, с която пътува до Лос Анджелис. Извади от нея очилата с метални рамки, които никога повече нямаше да сложи, и снимките на своето семейство. Искаше да покаже на Джейсън тези запечатани щастливи мигове. След шест седмици, когато той се върнеше от Хонгконг…
В понеделник сутринта, когато му бяха съобщили за отказания обед с Рейвън Уинтър и вероятно с Лорън Синклер, Джейсън се бе отърсил бързо от краткотрайното раздразнение и го бе заменил с нещо по- продуктивно — план за отхвърляне на някои от натрупалите се задачи, които трябваше да бъдат разрешени до четвъртък след обяд.
Сега бе сряда вечерта. Самолетът току-що бе изпратил последно сбогом на Холи и бързо се отдалечаваше в посока Лос Анджелис и Хонгконг. Изведнъж Джейсън осъзна, че откакто се бе запознал по-отблизо с Холи, не бе напреднал и крачка с купищата хартия, които изискваха неговото внимание.
Едно издуто куфарче лежеше на съседната седалка, също както вчера, по време на полета до Кодиак. Тогава той дори не се опита да работи. Мислите му бяха заети само с притеснения и надежди за нея.
Сега, въпреки умората, успя да си наложи дисциплина. Трябваше да обмисли подробно задачите, лежащи в куфарчето, и щеше да го направи, независимо дали това ще му струва още една безсънна нощ.
Но всъщност имаха ли значение няколко безсънни нощи в сравнение със седемнадесетгодишните кошмари на Холи?
„Сири да се тревожиш за нея“ — заповяда деловата част от неговото аз.
Но не можеше. При мисълта, че тази вечер тя сигурно ще спи по-спокойно, щастливо се усмихна. Тероризиращите я от толкова дълго време спомени вече нямаше да бъдат толкова агресивни и самоуверени. Сега тайната им бе споделена и те повече не можеха да използват Холи като убежище за своите мъчения, въпреки че страданието по загубата на любимите хора никога нямаше да я напусне.
Джейсън успя да се концентрира и работи неуморно четири часа, но Холи отново нахлу в мислите му. Нещо не бе наред. Някаква основна брънка в разказа й се губеше.
Трудно можеше да си представи, че Холи е пропуснала нещо, но глождещата го мисъл все повече прерастваше в убеждение.
Вярно, че освен Дерек, имената на останалите действащи лица бяха спестени. Но това не бе от особено значение, а и тя си спомняше любимите хора най-вече като „мама, сестра ми, брат ми“. Следователно липсата на конкретни имена не бе причина за безпокойство. Имаше нещо друго, нещо скрито дълбоко в дебрите на паметта му.
В съзнанието на Джейсън непрестанно се натрапваше спомена за една статия в списание „Таим“, която бе чел още като второкурсник в ЮКЛА. Силно го бе впечатлила историята за клането на едно семейство в деня на Свети Валентин и завръщането осем месеца по-късно на бащата, по чудо останал жив седем години
