— Всъщност аз по-скоро се уча да пиша — обясни тя. — Написах на ръка първата си книга — „Завинаги“, защото не можех по друг начин, опаковах ръкописа с панделки и го изпратих на издателството, което публикува този любим мой роман.
— Изпратила си копие от „Завинаги“ по пощата, написано на ръка и без посредничеството на агент?
Джейсън познаваше достатъчно добре издателствата, за да знае, че изпратените с обикновена поща работи се отделяха настрана и често никога не биваха прочитани. Такава творба трудно стигаше до публикация. Но ето че Холи отново го изненадваше с написания на ръка и вероятно на обикновени листа от тетрадка роман.
— Това е забележително!
— Просто имах късмет.
— Повече от късмет.
— Ами… било си е чист късмет, че панделките са привлекли вниманието на редакторката и така тя се е зачела в книгата.
— Имаш много четлив почерк.
— Това каза и тя.
— Но предполагам, че сега някой пише новите ти романи на машина?
— Да. Моята редакторка ми уреди машинописка от Ню Йорк. Смятам обаче, че трябва да започна сама да набирам текстовете си, като всички останали.
— Ще можеш ли да твориш направо върху компютъра?
— Не мисля. Вече съм свикнала да пиша всичко на ръка и това наистина ми харесва.
— И все пак ще бъде по-ефективно да набираш текста на компютър.
— Това е без значение за мене — вдигна рамене Холи, опитвайки се да отхвърли внезапно появилата се неприятна мисъл, която заплашваше да развали магията; всъщност тя нямаше нищо против да прекарва безкрайни часове, чукайки по клавиатурата на компютър. Нямаше какво друго да прави с времето си. Освен това обичаше да бъде заедно с героите си, спасявайки се по този начин от своя свят. „Ти не си луда“ — противопоставяше се тихо и нерешително един вътрешен глас.
— Холи?
Вместо отговор на своя въпрос, Джейсън срещна в очите й мълчалива молба: „Спаси ме от моите плашещи мисли. Но не ме карай да говоря за това“.
— Добре е след като приключим със закуската, да си направим една хубава разходка до обяд — предложи той, подчинил се безропотно на повика в очите й. — Вече проучих този край на острова.
— Чудесно! — прие тя с благодарност и искрена изненада. — Но, обяд?
Джейсън се засмя.
— В хладилника има дори и вечеря. Страхувам се обаче, че няма да мога да я споделя с тебе. Самолетът на студиото трябва да излети оттук най-късно в шест, защото в Лос Анджелис екипажът ще се нуждае от време за преглед, а също така и от сън преди отлитането ни за Хонгконг.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Едно малко стадо китове прекарва щастливо лятото тук — посочи Холи към искрящата индиговосиня повърхност на морето.
— Къде са сега те?
— В Хаваите. Отглеждат малките си.
Почти два часа се разхождаха безцелно и лениво. Тръгнаха през борова горичка, преминаха през просторна поляна с току-що разцъфнали диви цветя и накрая стигнаха до плажа. Холи му разкриваше своя свят и неговите безценни богатства.
Джейсън наблюдаваше играта на морския бриз и копринената повърхност на водата, изпълнен с благоговейно щастие пред най-красивото диво цвете, което стоеше редом с него. Положените усилия имаха успех. По лицето й се гонеха отскубнали се предателски кичури коса. Бризът правеше това, за което пръстите му отдавна бленуваха. Но Джейсън вече не желаеше да види пусната цялата коса, защото така се наслаждаваше по-добре на очите й. Те обаче отново започнаха да помръкват.
— Трябва да ти обясня за снощи.
Холи искаше да го увери, че не е съвсем полудяла.
— Както предположи, аз наистина не бях спала и яла от доста дълго време. Предполагам, това ме направи по-чувствителна към спомените.
— Към кошмарите, по-точно…
— Да.
Реши да му разкаже само фактите, без всякакви подробности. Така той щеше да научи причината за нейните кошмари, без да става съпричастен на цялото причинено от тях зло. Огрялата в Холи надежда поставяше своето безпрекословно условие: трябваше да бъде искрена с този мъж.
Започнала със спокоен и безстрастен глас, в няколко безлични изречения, подобни на нейния дом, тя разказа на Джейсън, че баща й е загинал във Виетнам, а пастрокът, който в началото изглеждал свестен човек, всъщност се оказал чудовище.
— Той уби майка ми, сестра ми, брат ми и накрая — себе си. Но мене не пожела да премахне. Нямам представа защо, но това накара полицията и съседите да вярват, че по някакъв начин съм отговорна за случилото се. Затова напуснах града възможно по-скоро и промених името си.
След разказаното Холи потърси смело неговия поглед. Най-накрая го бе направила. Описа му историята си — без да плаче, без да разкрива ужасяващите подробности, които неминуемо щяха да го заразят със злото на Дерек.
— До сега не съм разказвала това на никого.
Джейсън остана смълчан, в очакване да приключи острата вътрешна борба между това, което той желаеше, и това, което смяташе, че ще бъде най-добро за нея. Искрено съжаляваше за нейното детство, съсипано след ужасната трагедия, но не можеше да й го върне. По-важно бе да разбере какво е най-добро за нея сега. При всички случаи тя не можеше вечно да крие в себе си насъбралата се мъка. Може би трябваше наистина да му поговори за кошмарите си от нощта. Не бе ли това единственият начин да се прогонят толкова истинските и властни призраци, които заплашваха да я оставят в плен на ужасите завинаги?
— Все още нищо не си ми разказала — започна тихо той. — Още не си ми разказала какво се случи през онази нощ.
— Направих го!
— Знам, че си спомняш всичко, Холи. Всяка дума, всеки израз. Ти преживяваше точно това, когато пристигнах снощи, нали? Предполагам, че моето почукване на прозореца ти е прозвучало като изстрел на пистолет.
Смелостта отдавна бе напуснала нейното лице и сега на негово място Джейсън виждаше единствено страх.
— Не мислиш ли, че ако поговориш с някого, може да ти олекне?
— Не знам — призна тя с питащи нотки в гласа си.
— Аз също не съм сигурен. Но съм убеден, че няма да е за добро, ако продължаваш да пазиш заключени дълбоко в себе си кошмарите и предизвиканите от тях емоции.
Тези думи пронизаха като с нож съзнанието на Холи. А не трябваше ли спомени и емоции като нейните да останат завинаги затворени, като най-жестоките престъпници?
Не, уверено призна тя пред себе си. Не… защото само Дерек бе престъпник. Освен това имаше и други спомени, които макар и потиснати от ужасите и страданията, продължаваха да се прокрадват плахо и напомняха за голямата любов.
— Същия ден валя сняг — Холи започна тихо, с внезапно изплувалия в съзнанието й образ на непорочна красота. — Имаше едно дърво в двора ни — благородна ела. Спомням си, разговаряхме с мама колко нежна и красива е тя в снежната си дреха. Приличаше на булка…
Холи говореше на морето, на плискащите се сини вълни, където семействата на огромните китове
