удобството на госта, но после разбра, че всъщност не искаше той да остава.
— Свикнал съм да спя на дивани. Случвало ми се е често в студиото, когато се занимаваме с корекциите. О кей?
След един миг на колебание тя поклати в знак на съгласие главата си и Джейсън усети в гърдите си на неподправена радост.
Без никаква съпротива тя го оставяше да спи в къщата. Не беше ли това прекрасно начало към печелене на нейното доверие?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Холи се събуди с непознато за нея чувство, наподобяващо надежда.
Но това бе невъзможно. Откъде се взе тази надежда на мястото на дългогодишните страдания и болка?
И колкото повече се опитваше да си обясни странното за нея чувство, толкова повече в съзнанието й се натрапваше споменът за една прекрасна приказка — „Спящата красавица“. Дълги години спяла омагьосаната принцеса, докато накрая храбрият принц се промъкнал през непроходимите стени от бодливи къпини и я спасил с нежната си целувка…
Спомените отново опитваха да се прокраднат. Но за тях вече нямаше място. Те бяха просто един кошмар, свързана със смъртта.
В Лос Анджелис Холи бе обхваната от някаква еуфорична магия, а сега сънува самия магьосник, който съживи образа на скъп някога приятел. Магията бе илюзия, създадена от Джейсън, и не можеше да съществува без него. Холи обаче знаеше, че бликналата надежда й принадлежи, или поне й бе принадлежала като малка. Тя съществуваше в постоянно съжителство с нея и сега, благодарение на един изключителен сън, се възвръщаше.
Тази надежда бе най-прекрасният подарък и Холи нямаше да й позволи да си отиде. На всяка йена щеше да накара танцуващите в нея игриви пламъчета да не я напускат, та дори и да бяха само още един признак на нейната лудост.
Искаше й се да скочи от леглото си, да дръпне завесите и с радост да прегърне щастливия нов ден. Но не го направи. Въпреки напиращия в гърдите й възторг, тя тръгна бавно и внимателно, страхувайки се да не би отново да е изгубила надеждата, както някога Питър Пан изгубил сянката си.
Холи дръпна пердетата, за да влезе в стаята най-великолепният за нея ден от седемнадесет години насам, и пристъпи с боси крака и по памучна нощница във всекидневната.
— Добро утро — поздрави Джейсън прекрасното видение с разрошени златисти коси.
— О!
Не беше сън. Той наистина бе станал свидетел на нейната лудост и именно неговата нежност я бе спасила и бе предизвикала в нея тази прекрасна надежда. Но и надеждата, и магията принадлежаха на Джейсън и щяха да си отидат с него.
„Не позволявай на тези прекрасни усещания да те напуснат, Холи. И знай, че не си луда“ — заговори убедително глас от дълбините на душата й.
— Добре ли спа? — запита Джейсън.
— Да, много добре. А ти?
— Взех си полагаемото.
Всъщност той изобщо не бе мигнал. Предпочете да бди над спокойствието на Холи. През цялата нощ крачеше тихо нагоре-надолу, като страж срещу невидимия натрапник, благодарение на което на сутринта бе научил доста повече за нея.
Спартанската обстановка в къщата наподобяваше повече работен кабинет, отколкото жилище. Имаше компютър, принтер и факс, но по голите стени не висеше дори картичка с игривото слънце над Бероу, нито снимки от кориците на нейни книги, нито фотографии на приятели, нито дори копие от списъка на бестселърите, в който „Даровете на любовта“ оглавява класацията.
Нямаше телевизор, радио или видео. И въпреки че навсякъде бе затрупано с книги, сред тях не можеше да се види нито един вестник, списание или друг източник на информация за текущия живот по света. Затова пък жилището бе пълно с романи и справочна литература: „Енциклопедия Британика“, речници на седем езика, тълковни речници. Имаше обширна колекция от справочна литература за Виетнам, а един шкаф бе пълен с пътеводители до най-екзотични и невероятни места, сред които се мъдреше и наскоро излязлата от печат книга за Лос Анджелис.
Джейсън винаги бе изпитвал истинско удоволствие да чете бестселърите на Лорън Синклер, чието действие се развива в Париж и Лондон. Когато взе от една лавица справочниците на Фодор за тези градове, разбра, че са прочетени на един дъх, сякаш самата тя бе пазарувала в „Хайгроув“ или се бе възхищавала на чудесата на Лувъра. Сега вече Джейсън знаеше истината за екзотичната обстановка, в която се развиваше действието на нейните романи. Въпреки че правеше напълно автентични и детайлни описания, тя самата никога не бе пътувала.
Възможно ли бе същото да се отнася и за любовта? Нима никога не бе попадала в нейния приказен свят?
В тъмната северна нощ Джейсън разбра, че колибата на Холи е по-скоро работно помещение, отколкото жилище, а на сутринта, когато пожела да пие кафе, направи още едно обезпокояващо откритие. В излъсканата до стерилност бяла кухня имаше множество висококачествени домакински уреди, лъскави тигани и тавички на „Ревъри уеър“, старателно подредени кухненски принадлежности и пълен набор от съдове и прибори за хранене. И въпреки това вътре приличаше на склад, сякаш всичките тези вещи бяха предназначени за някой друг — Холи явно не се докосваше изобщо до тях.
За храна имаше единствено няколко кутии със сухари и голям буркан с витамини. Дано това да беше само временно явление! В крайна сметка, когато и той се вълнуваше от някакъв проект, рядко обръщаше внимание на храната, а огладнееше ли — ядеше каквото му попадне под ръка.
Искаше му се да вярва, че студената, еднообразна диета е предизвикана от неотдавнашните проблеми, но никога неупотребяваните тенджери, тигани, печки и микровълнова фурна говореха за нещо съвсем различно: тук никога не бе приготвяна никаква топла храна, дори и супа. По рафтовете не се виждаха шоколад, кафе или чай.
По време на своето нощно проучване Джейсън бе открил гараж, но освен чифт планинарски обувки и голямо количество прилежно подредени дърва за огрев, вътре нямаше нищо. Нямаше и кола. Може би Холи провеждаше тази спартанска диета, тъй като не обичаше дългите преходи до града? Но и това обяснение бе незадоволително, защото местната бакалия сигурно би се съгласила да я зарежда с провизии, а и тя винаги можеше да наеме кола.
Просто такъв си бе начинът на живот на това нежно арктическо цвете. Дори и в най-големите студове на Аляска поемаше твърда и студена храна — колкото да не загине от глад. Ето защо лицето, ръцете и краката й бяха така болезнено бледи.
— Рано сутринта отидох до града да взема душ и да се преоблека в хотела. На връщане купих и малко храна. Надявам се, че нямаш нищо против — заговори нежно Джейсън.
„Той е разбрал, че ям само сухари“ — сети се Холи. При тази мисъл току-що възвърналата се надежда отново опита да се изплъзне и изчезне, но тя вече не би допуснала това. Сухарите й бяха необходими преди, когато вярваше, че е мъртва. Те бяха повече от достатъчни да поддържат бавните удари на сърцето, летаргичния метаболизъм и тъгата й.
— Холи?
— Нямам нищо против. Благодаря.
Джейсън приготви масата. Направи портокалов сок и горещ шоколад, докато затопляше кифличките със сладко от къпини и кроасаните, които бе купил от заведението за пресни закуски на „Уестмарк“. Управителят на хотела с удоволствие му предостави и храна за по-късно: доматена супа, няколко вида сандвичи, печено с раци и сирене „Чедър“, както и пай със сладко от боровинки.
Джейсън бе виждал Холи само в широки, свободно падащи връхни дрехи. Този път обаче тя се присъедини към него за закуска в джинси, пуловер, каубойски ботуши и с прибрана назад, вдигната на
