Но още тогава Рейвън беше разбрала, че няма за какво да й завиждат. Носеше разядена от киселина утроба, по чиято повърхност хранителната тъкан никога нямаше да се възстанови, за да бъде годна за създаването и износването на едно мъничко, ново същество. Нейните оскъдни и безболезнени менструации бяха само още едно доказателство колко бе повредена от наркотиците на майка си.
Да, първата менструация на Рейвън бе ужасяваща и травматизираща и макар че тя не прочете подобни чувства върху лицето на Саманта, все пак й зададе отново въпроса, чийто отговор знаеше.
— Страхуваш ли се?
— По-скоро се чувствам малко странно. В училище имахме специален урок за менструалните цикли, някои от приятелките ми вече имат мензис, а и съм говорила за това с баба.
— Имаш ли силно кървене или болки?
— О, не. Спазмите са доста слаби, освен това не чувствам гадене или нещо друго. — Дяволита усмивка озари красивото личице. — Сигурна съм, че няма да изпадна в несвяст.
— Да изпаднеш в несвяст? — откликна Рейвън през смях.
— Изразих се малко старомодно, но на нас с приятелките ми ни харесва — вметна Саманта и се изчерви.
— На мене също — увери я Рейвън и отново си спомни за дванадесетгодишното момиче, което толкова отчаяно желаеше да има приятелки — кръг за тайни, където едно остаряло „изпадам в несвяст“ се използва, защото съдържа в себе си необходимия драматизъм и чар. С леко разтреперани пръсти тя запали мотора.
— Да спрем ли при някоя аптека, Саманта?
— Не. Още преди няколко месеца с баба набавихме всичко необходимо.
— Тогава накъде да карам?
— Знаеш ли как се стига до „Ийст гейт“ в „Бел Еър“?
— Разбира се.
— Давай натам.
— Трябва да си призная нещо — извинително започна Саманта точно преди да завият от „Сансет“ към „Бел Еър“. — Имам предвид това, което казах в неделя вечерта, че татко се среща с много жени. Не е вярно. Никога не се вижда с никоя. Винаги си е вкъщи, когато не ходи на работа. Искам само да си наясно с това.
Рейвън знаеше много добре, че Ник не винаги си бе у дома през нощта. Въпреки това си позволи да повярва в прекрасното предположение, че късните му нощни посещения при нея са изключения от общото правило.
— Благодаря. Много мило от твоя страна, че ми го каза.
Стигнаха „Бел Еър“. Спазвайки инструкциите на Саманта, Рейвън се концентрира върху карането по криволичещи покрай големи имения улици. Представяше си, че се насочват към къщата на градинаря, разположена в едно от тези заможни домове. Тук, както и на езерото Мидоу, помещенията за прислугата често са достатъчно големи да приютят мъж, неговите две дъщери и родители.
Но когато накрая завиха но един частен път и започнаха да изкачват последната отсечка към билото на хълма, Рейвън започна наистина да се притеснява. Построеното в колониален стил и бяло на цвят имение се намираше сред градина, която без съмнение бе изобретена от Ник. Но никъде не се виждаше жилище за градинар.
— Баща ти трябва да си е вкъщи. Камионът му е тук.
— Не. Не е вкъщи — отговори Саманта с разширени от изненада очи. — Обикновено не ходи с камиона на работа.
— Ас какво тогава?
— С Лексуса.
Саманта чевръсто разоръжи алармената система и въведе Рейвън в облицованото с мрамор фоайе. Нямаше изобщо да се познае, ако се погледнеше античното огледало на стената. С обаждането на Саманта се бе вживявала в ролята на майка, но сега, когато влезе в имението и разбра колко жестоко бе излъгана от Ник, изобщо нямаше нужда да се оглежда, за да разбере какво всъщност беше — създание, с което се забавляват и после захвърлят.
— Можеш ли да останеш за малко, Рейвън? Можем да изпием по една лимонада и да хапнем сладкиши.
— С удоволствие, скъпа — отговори Рейвън, която както винаги действаше саморазрушително. Щеше да остане още някоя и друга минута и да се преструва, раздухвайки допълнително вече разгорелия се болезнен огън в себе си. — Ако ми покажеш къде се намира кухнята, ще приготвя лимонадите, докато се преобличаш.
Всъщност кой бе Николас Голт? Заради пътуването на родителите му до Денвър не се бяха виждали от понеделник сутринта. Чуваха се обаче по телефона всяка нощ, след като момичетата си легнат, и няколко пъти през деня по пряката линия в офиса й. Рейвън си мислеше, че Ник се обажда от улични телефони на път от една градина за друга. Явно е била много, много далече от истината.
— И къде е тази важна следобедна среща на баща ти? — подметна уж случайно Рейвън, когато стигнаха до кухнята.
— Да видим. — Саманта подхвърли на най-близкия кухненски плот тетрадката си и извади от нея прегъната фирмена бланка. — „Уестууд Маркиз“. Ето и цялата му програма за деня.
Момичето й подаде листа и тръгна нагоре по стълбите, за да се преоблича.
Върху бланката старателно бяха напечатани ангажиментите на Ник — час по час — и съответните телефонни номера, на които можеше да бъде открит. Явно неговата секретарка бе написала графика му специално за неговата дъщеря, в случай, че се налага спешно да го потърси. Най-отгоре, елегантно изографисан, се намираше и отговорът за истинския Николас Голт — президент и генерален директор на „Идън Ентърпрайзис“. Отдолу старателно бе изписан и адресът на компанията — намираше се на бул. „Уилшайър“.
Рейвън набързо фиксира програмата на Ник за деня и разбра, че обаждането му малко преди десет е предшествало делова среща в „Маркиз“, където вероятно щяха да се обсъждат плановете на господин Голт да строи курорт „Идън“ в Мои. Срещата бе предвидена от десет до четиринадесет и тридесет, а под нея бе изписано: „3 часа — вкъщи“. Ник явно възнамеряваше да се прибере преди момичетата, за да не намират след училище имението празно.
Рейвън хвърли око към часовника на печката. След малко повече от половин час Ник щеше да е тук. Разбра, че неминуемо ще се срещнат и това нямаше нищо общо с нейните саморазрушителни инстинкти. Оставаше единствено заради малкото момиче, което постепенно се превръщаше в малка жена. Ник нямаше да остави сама дъщеря си, следователно и тя не би го направила.
Дали щеше да побеснее от яд, когато разбереше, че преструвките му са разкрити? Напълно възможно. Но не и пред Саманта, не и докато не останеха насаме.
Рейвън приготви лимонадата и подреди малко плато със сладкиши. Чувстваше се адски глупаво да приготвя храна в кухнята на такова великолепно имение. Разбира се, тя бе посещавала много имения в „Бел Еър“, но с официални покани. Николас Голт обаче не бе я канил в дома си. Намираше се тук по погрешка, защото си въобразяваше, че може да бъде майка, а така също и експерт по менструални въпроси. А всъщност бе само една неудачница и дилетантка. Вече двадесет години се опитваше да зачене дете и така и не бе успяла. Освен това нямаше никаква информация за нормалните цикли на нормални момичета, която можеше да сподели.
Тя, разяденото от киселини дете, внезапно се почувства много млада и изключително крехка. Сякаш отново се намираше на езерото Мидоу, където й бяха позволили да влезе в кухнята, да приготви храна за семейство Уейнрайт. Където никога не бяха я допуснали до останалата част на великолепното имение.
