Малката домакиня се върна в кухнята.
Рейвън реши, че възбудата от днешните събития постепенно започва да се уталожва. С началото на менструалните си цикли Саманта необратимо бе пресякла невидимата граница, която разделя момичетата от жените. Може би част от нея искаше да се върне обратно, за да си остане все оше момиченце.
Рейвън отложи темата, докато се пренесат на намиращата се пред всекидневната веранда. Разположиха се с лимонадата и сладкишите около сиво-синята чугунена маса. Верандата гледаше към градина от рози, а от централната й площадка се предлагаше един от най-колоритните изгледи на Южна Калифорния: отдолу се простираше Градът на ангелите, в който се миеха вълните на Тихия океан.
— Добре ли си, Саманта?
Момичето поклати глава в знак на съгласие, но се изчерви.
— Да не би сега да изглежда по-страшно?
— Май е така. Изглежда по-истинско.
— И по-неизбежно, нали? — допълни Рейвън. — Събитието не може да се избегне, но всъщност ти с нищо не се променяш. Вътрешно си оставаш същата.
— А ти останала ли си същата, както когато си била на моите години?
— В много отношения — да — засмя се Рейвън, защото с думите си целеше да вдъхне кураж на Саманта. Но мислите й нашепваха съвсем друго:
— Яздиш ли?
— Да. Не поло, разбира се. А ти?
— Никога не съм се качвала на кон.
— Тогава трябва да опиташ! Страшно ще ти хареса. Просто ще дойдеш с нас в Санта Барбара.
Саманта ентусиазирано започна да фантазира за присъединяването на Рейвън към тях в ранчото им в Санта Барбара. Колкото повече момичето се въодушевяваше от идеята си, толкова по-силно гостенката й стискаше в дланите си чашата с лимонада, сякаш пръстите й търсеха студ, който би могъл да охлади разпалващата се болка.
Когато Ник откри Ягуара на Рейвън на алеята пред дома си, първоначално се изненада, после мъничко се обезпокои, но като цяло изпита облекчение. Разбира се, нещата нямаше да се уталожат, докато той не дадеше нужните обяснения и яростта в сините като сапфири очи не прераснеше в разбиране… и любов.
Погледна часовника си. Саманта трябваше да се прибере най-рано след тридесет минути, а Мелъди имаше балет до пет часа. Това им даваше твърде малко време да си поговорят, да започнат да говорят.
Запъти се към западната част на имението, вътрешно убеден, че Рейвън е открила закътаната в рози веранда. Сърцето му заби лудо в очакване и притеснение. Беше нетърпелив да я види и същевременно се страхуваше от предстоящия разговор през следващия половин час.
Усмивка озари лицето му, когато видя черната като нощта коса, огряна от слънчевите лъчи. Но имаше и още една тъмна глава, и точно тя го видя първа и скочи от стола да го поздрави.
— Татенце!
— Сам? — отговори Ник объркано, изненадан, че я вижда. Притесни го и обръщението „татенце“, което момичето отдавна вече не използваше, освен когато нещо силно я вълнуваше. Върна горещата прегръдка на дъщеря си и се приведе, за да срещнат погледите си на едно ниво.
— Какво става?
Почервенелите бузки на Саманта отговориха още преди нея и в този момент Ник хвърли бегъл поглед към Рейвън. Тя изглеждаше много тъжна.
— Вече имам менструация, татко — престраши се накрая момичето. — Обадих се на Рейвън и тя ме докара до дома.
— Добре — промърмори объркан Ник. Неговото малко момиченце вече порастваше. Всичко ставаше толкова бързо… Сърцето му вече предусещаше бъдещето: Саманта се превръща в млада жена, Саманта се влюбва.
Рейвън забеляза затруднението, което изпитваше, за да намери следващите думи, и изведнъж почувства остър прилив на любов към него. Да, тя изобщо не мразеше Ник. Как би могла? Винаги бе ненавиждала единствено и само себе си.
Как само се ненавиждаше, че бе откраднала този следобед от Ник и че бе изпитала огромна наслада от оказаното й доверие!
— Саманта ми се обади, защото е успяла да разбере, че не съм много заета този следобед — каза тя извинително.
Мъжът, когото обичаше, отговори на думите й с леко поклащане на глава и благодарствена усмивка. На лицето му имаше изписано дори нещо повече. Ник изглеждаше горд с нея, че толкова ясно е успяла да спечели доверието на ужасно притеснителната му дъщеря.
Рейвън не искаше да повярва на видяното и реши, че той умело се преструва. Просто този път го правеше заради детето си.
— А и защото предполагам, че това все пак си е работа между жени — продължи в същия дух на преструвки и Рейвън.
Усетила, че баща й се е почувствал малко пренебрегнат в нещо, което наистина има голямо значение и за нея, и за него, Саманта се върна към следобедните събития:
— Тъй като Рейвън не бе включена в списъка на моите придружители, тя трябваше да убеди директорката, че не е крадец на деца.
— Явно е била много убедителна.
— Беше направо велика!
Ник отново погледна с гордост и увереност към Рейвън.
— А ти как се чувстваш, Сам? — запита той нежно.
— Отлично — отговори тя. Думите на Рейвън наистина я бяха накарали да се почувства така,
Тримата седяха край масата на ухаещата на рози веранда и вече говореха за най-различни неща. След известно време Саманта съобщи, че ще потърси приятелките си, които сигурно вече се бяха върнали от училище, за да сподели с тях вълнуващата новина.
— Ами баба ти?
— О, първо ще се обадя на нея.
После Саманта ласкаво се обърна към Рейвън:
— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш… и за всичко останало.
— Пак заповядай.
Веднага щом момичето излезе, и Рейвън понечи да си тръгне.
— Недей — помоли тихо Ник. — Не и преди да съм ти обяснил.
Рейвън спря, но не се обърна към него.
— Аз съм разбран човек, Ник. Не ми трябват обяснения.
— Мисля, че ти трябват — каза той настоятелно и застана пред чернокосата глава, която не се повдигна да го погледне. — Само ме изслушай, моля те. Когато ти разказвах за Деандра, споменах, че сме били влюбени от колежа и сме започнали без нищо, единствено с планове за бъдещето си. Всъщност когато се запознахме, вече бях много богат. За Деандра имаше значение състоянието ми. Това бе единственото нещо, което я интересуваше. И макар че не бях нито толкова наивен, нито толкова влюбен, тя все пак ме измами. Успя да ме убеди, че ме обича и че споделя моите мечти да имам деца.
