Аляска от Южнокитайско море, не пречеха на учудващата интимност на тази връзка. Кореспонденцията по факса донякъде приличаше на писмата, но съприкосновението й с електронните пръсти изключваше възможността да бъде изгубена, забавена или прочетена от някой друг.
Джейсън и Холи си пишеха всеки ден. Писмата им представляваха дневници на тяхното ежедневие, интригуваща хроника на времето, прекарано в раздяла. Джейсън й изпращаше страници от сценария, филмиран през изминалия ден, с изписани по полетата преживелици, несполуки, успехи и забавни случки. Пишеше й за Хонгконг, за неговите забележителности и свързаните с тях истории, за духа на това екзотично място, където си даваха среща Изтокът и Западът, където мистичният дракон и гордият лъв съжителстваха в хармония.
Постепенно, под упражнявания от него внимателен, но упорит натиск, Холи започна да му подражава. Намираше се по средата на новия си роман, но изпрати обобщение на началото, в което с много обич правеше описание на героите, на техните надежди, тайни и страхове. След това започна да му предоставя всяка току-що завършена глава. Страниците бяха изпъстрени с бележки, свързани с проблемите по писането, преживелици и картини на арктическата красота, която я заобикаляше.
Джейсън се намираше в Хонгконг, който кипеше от енергия и блясък, а Холи — в Кодиак. Но там тя откриваше не по-малко ценности в пролетното небе, в морето, поляните и горите, и ги описваше също така ентусиазирано, както той описваше брилянта в короната на Британската колониална система.
При всяка възможност Джейсън й се обаждаше. Правеше всичко възможно да побере снимките в предвидения от него шестседмичен срок, и наистина успя. Планираше да отлети направо за Кодиак, където щеше да пристигне в петък, да остане до неделя вечерта, а после, след един кратък престой в Лос Анджелис, да замине за Далас, за да филмира действието, което се развиваше там.
Вторник в полунощ Джейсън се върна от снимки и както винаги погледът му се насочи към изписаните ръчно страници, „избълвани“ от факсмашината. Ненадейно вниманието му привлече мигащата лампичка на телефона, сигнализираща за оставено съобщение. Не бе от Холи. Въпреки неговите настоятелни молби, тя никога не се обаждаше. Явно някой го търсеше във връзка с някаква подробност, способна да прерасне в неприятност, ако не се намереше незабавно решение.
Джейсън предпочиташе да прегледа първо страниците на Холи, но посегна към телефона, защото колкото по-бързо решеше проблемите си в Хонгконг, толкова по-бързо щеше да се срещне с нея.
Съобщението обаче изобщо не бе свързано с „Нефритения замък“. Търсеше го Бет Робинсън от Лос Анджелис и настояваше да й се обади веднага щом чуеше съобщението, независимо от часа.
Намръщен, той избра осигурения му от хотелския оператор телефон. Не очакваше обаждане от Бет, защото малко след възлагането на практически неизпълнимата задача да се издири нещо за убийства, извършени някъде в щата Вашингтон от психопат на име Дерек, Бет била получила ужасно главоболие. На път за болницата състоянието й се било влошило и била изпаднала в кома. Кръвното й било бомбастично високо.
Джейсън бе научил новината от нейната секретарка. Тя продължаваше да го държи в течение за състоянието на Бет, която прекарала три кошмарни седмици в интензивното отделение на „Седар Синай“ и накрая родила сина си чрез Цезарово сечение. Бебето било добре, а тя се възстановявала постепенно. Информацията от последната седмица гласеше, че Бет вече е вкъщи, тъй като се била оправила.
Джейсън веднага бе изпратил цветя и подарък за бебето, но не очакваше точно тя да му се обади. Предполагаше, че напълно е забравила за възложеното й частно разследване. Това до известна степен дори го радваше. Повече подробности можеше да научи и от Холи при следващата им среща.
Но сега го търсеше Бет, и то настоятелно. Джейсън веднага пресметна времето. Вторник, полунощ, в Хон гконг се равняваше на понеделник, седем часа вечерта в Кодиак и един час по-късно — в Лос Анджелис.
— Добре съм, Джейсън, и си имам едно красиво бебе. Синът ми направо е върхът и е такъв поспалан, че си почивам — дори повече от необходимото. Реших, че за тонус трябва да се позанимая с нещо и просто така позвъних на репортера от „Сиатъл Таймс“, за който ти говорих. За късмет той знаеше много добре историята за убиец на име Дерек и неговата доведена дъщеря Холи.
— Наистина ли?
— Да. Би могло да се каже, че това е случаят, който те интересува, но има едно съществено несъответствие.
— Което е?
— Ами оказва се, че бащата на Холи, Лоурънс Елиът, не е умрял във Виетнам. Дерек убедил всички, че е убит по време на престрелка с врага, но всъщност именно той е стрелял в него. Тежко ранен, попаднал в плен и останал затворен в продължение на цели седем години.
Думите на Бет внезапно изкараха на повърхността блуждаещите дълбоко в подсъзнанието му спомени. Джейдън се сети както за статията в „Таймс“, така и за незадоволителния край на тази история — от своята гледна точка на режисьор, който не е доволен от липсата на дъщерята.
— Значи името на бащата е Лоурънс? Ами майката? Нейното име Холи ли е?
— Не. Да видим. Ето го. Казва се Клер.
Лоурънс и Клер… Лоурънс и Клер… Лорън Синклер.
Да, накрая изчезналата дъщеря бе намерена.
Сега предизвикателната история най-после можеше да бъде довършена.
Но само ако има щастлив край за Холи.
— Къде се намира сега Лоурънс Елиът?
— В Исакуа — малко селище недалече от Сиатъл. Там той е харесван и уважаван ветеринарен лекар. Всички знаят за неговата трагедия. Затова и репортерът се сети за тази история веднага. Откакто се е завърнал от Виетнам, този човек търси дъщеря си. Всъщност за последния Свети Валентин канал 20/20 направил специално предаване за убийствата и търсенето на изчезналата дъщеря.
— Много бих искал да видя записа.
— Предположих това и вече се свързах с отдела за разследвания в мрежата. Имат копия на цялата информация, с която разполагат — статии в списания и вестници, датиращи още от времето на престъплението, както и видеозапис. С „Юнайтид Флайт“ от Ню Йорк за Лос Анджелис вече пътува огромен кашон. Секретарката ти каза, че в понеделник ще отидеш за няколко часа до офиса си, но все пак реших лично да те питам дали не желаеш да ти препратя колета до Хонгконг.
— Да, така ще е по-добре.
— Ще го имаш.
— Някой заинтересува ли се защо се обаждаш?
— Не. Обясних, че сме решили да работим съвместно върху документален филм за насилието в семействата и повече нямаше никакви въпроси. Репортерът от „Таймс“ ми даде телефонните номера на Лоурънс Елиът, в случай че пожелаем да го интервюираме. И те са приложени към информацията, пристигаща от мрежата, но ако искаш, мога да ти ги продиктувам веднага.
— Моля те.
Бет даде номератора, прекия служебен телефон и домашния на доктор Елиът и деликатно запита:
— Холи е жива, нали, Джейсън? И ти знаеш къде се намира.
Джейсън не се поколеба и за миг — той вярваше безрезервно на Бет.
— Така е. Позна.
— И дори не предполага, че баща й е жив? Изглежда невероятно, Джейсън, направо невъзможно! От разговорите си с репортера на „Таймс“ и със следователя от мрежата останах с впечатлението, че още от самото начало това разследване е било широко разгласено и много шумно. Всички, с които контактувах, харесват Лоурънс Елиът, но без изключение вярват, че дъщеря му или е умряла още преди години, или по някакви причини не желае да се срещне с баща си.
— Тя е жива — повтори тихо Джейсън и като си помисли за колибата й без вестници, телевизор или радио, добави: — И със сигурност няма никаква представа, че баща й я търси от години.
— Наистина изненадващо…
— Изненадващото, Бет, е, че ти наистина разкри всичко това.
— Дори не съм си помръднала безценните крака, Джейсън. Беше въпрос само на едно телефонно
