Дарове на любовта

повярвала, че Рейвън е почти член на семейството, а не изнудвач за пари.

Но Рейвън Уинтър не бе член на фамилията Голт. В действителност Ник старателно бе укривал от нея истината, страхувайки се, че ако разбере за неговото богатство, ще се опита да открадне каквото си пожелае, включително сърцата на децата му.

Рейвън моментално разбра всичко. Когато бе я срещнал за пръв път да бяга в марковата екипировка за джогинг, Ник си бе направил заключението — и правилно! — че за нея материалното положение е от значение После тя му бе разказала и истината за измъчваното бедно малко момиче, което въпреки всичко отчаяно се бе стремило да бъде прието от мъчителите си. Дотолкова, че след много години посети организираната от тях среща с надеждата поне сега да ги впечатли. Ник, естествено, си бе направил извода, че ако знаеше за богатството му, и тя като Деандра би направила всичко възможно да се вмъкне трайно в неговия живот.

Нямаше ли логика в подобен начин на ръзсъждение? Нима Рейвън Уилоу Уинтър не бе прекарала целия си живот в опити да направи точно това?

Да, но не и за пари. А заради едната любов.

Как би могла да вини Ник, че не й вярва? Как би могла да го убеди в това, че не е само една красива жена, която си е продавала тялото на всеки пожелал я богаташ, че винаги е търсила единствено любов и че е опознала любовта едва когато е срещнала него?

Не можеше. Не можа да сдържи и рукналите сълзи, които още от неделята пареха очите й.

— Трябва да тръгвам.

Преди още да е направила и крачка, Ник я задържа.

— Трябваше да разбера твоите чувства към мене и момичетата, преди да ти кажа истината за финансовото си състояние.

— Знаеш какво изпитвам към вас.

Рейвън стоеше с все още наведена глава, впила поглед в гърдите му. Ник хвана нежно брадичката й и я повдигна, за да погледне в очите й.

— Мислех, че зная чувствата ти към нас, Рейвън, но сега ти се опитваш да си отидеш. Моля те, не си тръгвай. Остани за вечеря с нас. Ще си направим тържество за Сам.

В премрежените от сълзи очи се прокраднаха искрици надежда.

— Съгласна? — Той целуна мокрите страни.

Рейвън кимна. Нямаше избор. Поканата бе за нещо повече от вечеря — беше покана за включване в неговото семейство.

ПЕТА ЧАСТ

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бел Еър, Калифорния

Понеделник, 8 май

— Здравей, Рейвън. Обажда се Сам. Татко иска да говори с тебе, но първо искам аз да те попитам нещо. Този уикенд заминаваме за ранчото ни в Санта Барбара и се чудехме дали не би дошла с нас.

— Да дойда с вас?

— Ще отидем аз, дядо, баба, Мелъди, наши приятели и вие двамата с татко.

— Би било чудесно — каза тя. Дали Ник знаеше за това? Щеше да отиде с удоволствие, но при условие, че той бе съгласен.

— Страхотно! Мога да те уча да яздиш.

Рейвън се колебаеше в отговора си на ентусиазираното предложение на Саманта.

„В мене расте един мъничък живот, Сам — твоята сестра или твоят брат, — и аз трябва да внимавам много за това чудо“ — искаше да каже тя.

Покълналият живот в нея наистина бе чудо, потвърдено само три часа по-рано. Вече имаше сигурно обяснение за внезапното си избухване в сълзи и за вътрешния си глас, плакал вместо нея в неделната вечер: „Не ме оставяйте! Вземете ме с вас! Аз съм част от вашето семейство!“

Изглеждаше невъзможно нещо толкова мъничко да й оказва толкова силно влияние. Питаше се дали детето не е от Майкъл — заченато в последната им съвместна вечер, два месеца преди за пръв път да се люби с Ник.

Акушерката обаче категорично бе на мнение, че мъничкият живот в нея бе на не повече от шест или седем седмици.

Бебето бе на Ник и сега неговата дванадесетгодишна дъщеря я канеше на семеен уикенд в Санта Барбара и й предлагаше да я учи да конна езда.

— Може би тази седмица само ще те наблюдавам, Сам.

— Е, добре, както желаеш. Знам, че адски ще ти хареса, стига само да опиташ! О-о, татко се приближава към телефона. До петък!

— Петък?

На въпроса отговори не Сам, а Ник.

— Ще се опитаме да тръгнем между три и три и половина следобед. Впрочем, здравей.

— Здравей. Добре ли е така?

В седмиците след завръщането на родителите му от Денвър, Ник прекарваше почти всяка нощ с Рейвън. Имаше само малки изключения: когато Мелъди бе с болно гърло и баща й настояваше да бъде край нея; три нощи, през които Ник бе в Далас, а носле — в Ню Йорк; последната нощ, когато тя се почувства силно уморена и заспа още в седем вечерта.

Момичетата още не знаеха нищо за любовните нощи на баща им и Рейвън. Знаеха само, че поне два пъти седмично четиримата правеха нещо заедно, а напоследък към тях се бяха присъединили дядото и бабата. За Мелъди и Саманта не бе тайна, че много им допадаше Рейвън, а и баща им също я харесваше, въпреки че никога не я докосваше пред тях.

— Да — отговори Ник. — Напълно нормално.

Рейвън обичаше Ник и за това, че той не желаеше да разголват сексуалните аспекти на връзката си пред неговите дъщери. За самата нея все още бяха живи болезнените спомени за майка й, която ставаше напълно недостъпна, когато забавляваше множеството си любовници.

— Значи твоите родители са съгласни, а освен това ще има и свободна стая за мен?

— И двете — потвърди Ник и с лекия си съзаклятнически смях й подсказа, че едни млади ушички са наблизо.

— И така, ще бъдеш ли свободна за петък след обяд? Не е проблем, ако имаш да приключиш с някакви ангажименти. Ще пътуваме с две коли и едната може да потегли по-късно.

— Ще бъда готова до три.

— Добре. Как мина денят ти?

Рейвън знаеше, че той по-скоро се интересува дали вече се чувства добре, за да дойде. Толкова й се искаше да го види и да му съобщи за детето, но се страхуваше, че е рано. Докторът бе намекнал, че има опасност от спонтанен аборт през първото тримесечие, особено при първескините. Ето защо тя все още не смяташе за необходимо да му казва новината. Имаше и друга причина: опасяваше се да не го ядоса. Ами ако Ник си помислеше, че е забременяла единствено за да го върже?

Рейвън преодоляваше притесненията си само благодарение на мисълта за мъничкия живот, който бе дръзнал да намери дом в нейната нежелана от други бебета утроба. Усмихна се.

„Денят ми мина добре, Ник, и ще приключи наистина чудесно, ако дойдеш тази нощ.“

През последните пет седмици, веднага след завръщането си в апартамента в хонгконгския си хотел, Джейсън първо поглеждаше към факса. Видът на изпълнените с нейния четлив почерк страници прогонваше и най-голямата умора. Прочиташе внимателно написаното и в зависимост от часа в Кодиак или позвъняваше, или изпращаше отговор по факса.

В романса им участваше и техниката — факсмашини и телефони, но хилядите мили, делящи залива в