два фута. Погледна златистите нишки в ръцете си и отново осъзна, че и косата, както и всичко останало, бе смесица от даровете на двамата си родители. Бе взела златистия цвят на Клер, без тъмните оттенъци на баща си, но нежните къдрици бяха негови. Те прикриха следите от неравното подстригване, но Холи реши на следващия ден да посети града, за да си направи прическа във фризьорския салон и да си купи лак за ноктите. Може би щеше да си позволи и някое бледорозово червило, и дори малко грим?
Керълайн стигна до края на осма глава от „Даровете на любовта“ и затвори книгата. Би продължила да чете, но Лоурънс скоро щеше да приключи с телефонния разговор и да си легне, а от двете удоволствия все пак той я изкушаваше повече.
Керълайн остави книгата на масичката за студено сервиране и обгърна с поглед всекидневната. Вечерта, когато Кети бе родила своите кутрета, тя си представяше как студената стая се превръща в уютна само с едно малко допълнение — в камината гори огън и те двамата седят край него и четат.
Тогава тази мисъл й се струваше приказна, неосъществима, но сега, малко преди звъна на телефона, се бе превърнала в реалност.
Приказни. Точно такива бяха последните няколко седмици — чудна и опасна приказка за любовта… Все още се удивяваше на това колко лесно техните два живота — самотни от толкова дълго време — се бяха превърнали в един. Можеха да прекарат една тиха вечер в четене и без страх от възцарилата се тишина, а на следващата — да говорят до зори, споделяйки съкровени истини без подозрения помежду си.
Лоурънс обичаше да я дразни, че е много млада — само на четиридесет! Но без всякаква закачка и насмешка се възхищаваше от красотата й, подкрепяйки думите си с доказателства. Керълайн все още посрещаше с трепет всеки контакт с него. Сърцето й подскачаше от щастие при всяка споделена с нея негова тайна или усмивка. Смехът все още бе нещо ново за Лоурънс и неговият доскоро забравен звук изпълваше очите му с благодарност, желание и любов.
Заживяха заедно, без всякакви предварителни уговорки. Всяка сутрин правеха планове кога и къде ще прекарат вечерта, без да употребяват думата „ако“. Повечето нощи оставаха у дома му, поради естеството на неговата работа — многото повиквания дори в официални почивни дни.
Керълайн харесваше живота си със своя любим такъв, какъвто е, и би живяла с него така и в бъдеще, без да поставя условия на човека, все още отдаден на миналото. Но напоследък, въпреки усилията си да го скрие, Лоурънс изглеждаше объркан и измъчван от желания и отчаяние. Керълайн знаеше, че е свързано с тях двамата. Вероятно той не вярваше във възможността връзката им да продължи. Това правеше и любовта му по-отчаяна и страстна — страст на човек, който скоро трябва да каже „сбогом“.
„Спри да фантазираш колко уютно ще ти бъде след седмица с обикалящата наоколо Жулиета. Знаеш колко опасни са тези твои мисли. Забрави ли вече? А и Лоурънс те е предупредил…“
Керълайн вече се канеше да вземе отново „Даровете на любовта“, когато Лоурънс влезе в стаята. Изглеждаше силно притеснен и изобщо не се опитваше да го прикрива.
Значи този път проблемите не бяха свързани с тях двамата, слава Богу!
— Болна животинка? — запита Керълайн.
— Не — намръщи се той. — В нощта, когато Кети раждаше, ти каза, че няма значение дали ще пропуснеш предаването за наградите на Академията, защото знаеш кой ще обере всичко, а ако това не стане, тогава още по-добре, че не си си губила времето да гледаш. Ставаше въпрос за Джейсън Коол, нали?
— Да. Защо?
— Обади ми се току-що.
— Джейсън Коол? Но защо?
— Имал планове да направи документален филм за изчезнали деца и възнамерявал да включи откъс и за Холи. В края на седмицата ще пристигне тук да говори с мене.
— Имаш предвид Сиатъл?
— Не. Тук, в къщата. Сега се намирал в Хонгконг, но в събота щял да дойде в девет сутринта.
Тази новина трябваше да зарадва Лоурънс, но Керълайн съзря мрачни сенки в неговите тъмнозелени очи.
— Изглеждаш доста притеснен — подхвърли тя.
— От лошата телефонна връзка е. Не знам дали Коол е успял да разбере колко много означава за мене неговият интерес и колко благодарен ще бъда за всяка оказана помощ.
— Сигурно е разбрал — увери го нежно Керълайн. — Не вярвам, че Джейсън Коол посещава току-така хората по домовете им, още повече веднага след пътуване в чужбина.
— Останах с впечатлението, че иска да се срещнем само за да разбере дали търся сериозно Холи. Ако не е доволен от мене, вероятно няма да я включи във филма си.
Керълайн почувства внезапен прилив на ярост. Как се осмеляваше този мъж да поставя на допълнителни емоционални изпитания човека, когото тя обичаше! Какво искаше той от Лоурънс? Да докаже страданията си? Да разголи още един път душата си? За какво? За да убеди режисьора, че страданието му заслужава неговото внимание и помощ?
— Може би… — започна тя.
— Може би трябва да му откажа? Не мога да направя това. Не бих се лишил и от най-малката възможност.
— Знам.
Но тя знаеше също така, че Джейсън Коол е най-схватливият човек на земята, комуто сега бе нужен само един поглед, за да разбере всичко за любовта на бащата към дъщерята.
Джейсън прокле безмълвно огромното пространство, което ги делеше. Откритието, че Лоурънс Елиът е жив, сякаш раздруса планетата и я отклони от телекомуникационния сателит, за да саботира кристално чистата телефонна връзка между Хонгконг и САЩ.
Не по-малко разтърсващият разговор с Бет Робинсън се чуваше безпогрешно, като че ли двамата си говореха от една и съща стая. Но след нея всички обаждания се превърнаха в ужасяваща смесица от прашене и заглъхване на линията. Така разговаря и със секретарката си, от която искаше да му уреди място за преспиване близо до Исакуа; така разговаря и с Лоурънс Елиът, с когото, поради собственото си раздразнение, се държа по-остро.
Накрая се свърза с Холи. Говориха, или по-скоро се опитваха да говорят, около двадесет минути. Джейсън успя да я предупреди, че в Кодиак възнамерява да пристигне в петък след обяд, точно според обещанието отпреди седмици. Каза й също, че в събота сутринта има важна среща в Сиатъл, след което телефонът дълго време ту замлъкваше, ту започваше да пращи.
Къде се изгубиха думите му? Нима се прехвърляха от сателит на сателит като пинг понг? Или може би самата мисъл за Лоурънс Елиът — човека от Сиатъл — предизвика нов земен трус, отклонил думите от пътя им?
А може би тя го чуваше, но нещо не бе наред със Сиатъл.
— Холи?
— Да? — прозвуча стеснително и болезнено познатият глас.
Джейсън знаеше за връзката между Холи и баща й единствено от казаното в нейния кратък разказ за миналото: „Татко бе убит във Виетнам“. Той и не бе настоявал за повече информация, защото след като я бе убедил да сподели подробности за снеговитата нощ на убийствата, двамата бяха обсъждали единствено ужаса от преживяното. Знаеше колко много е обичала майка си. — Ами ако е мразела баща си? Ако е имала някаква причина да го мрази? В такъв случай ако тя знае, че е жив и че се намира в Сиатъл, навярно живее в страх да не би да я открие?
Джейсън трябваше да разбере. Връзката трябваше да не се разпада поне още няколко минути.
— Би ли отишла до Сиатъл, Холи?
— Искаш да дойда с тебе?
Сателитът свърши работата си и Джейсън успя да долови, че нараненото й сърце заподскача с облекчение. Значи я бе наранил не някакъв далечен спомен за баща й, а самият той.
„О, Холи. Изобщо не можеш да разбереш истинските ми чувства към тебе.“
— Искам, разбира се — отговори той нежно, сякаш й се обясняваше в любов.
