Дарове на любовта

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Брентууд, Калифорния

Четвъртък, 11 май

Кръвотечението започна рано вечерта, двадесет минути преди Ник да се обади. Рейвън яростно се бореше срещу страха си. Опитваше се да мисли за неговия нежен глас и за крехкия живот в себе си.

„Ще прекараме тези почивни дни със семейството ти, мъничкото ми.“

Отклони молбата на Ник да дойде. Убеди го, че е страшно уморена и с престорена усмивка в гласа си добави, че желае да бъде напълно отпочинала за пътуването до Санта Барбара. Когато Рейвън остави слушалката, усети първия спазъм.

Болката бе пронизваща, сякаш острите нокти на птицата на смъртта се забиваха дълбоко в утробата й, решени да изтръгнат от нейното убежище още неродената й рожба.

„Лешояд, мишелов! Черна птицо на смъртта!“

„Никога повече, гарване, никога повече.“

През цялата нощ старите обиди кръжаха над главата й като лешояди. Рейвън не заспа, не се и опита. Трябваше да бди над безценното си дете, разгонвайки хищниците — доколкото може… Те връхлитаха отново и отново, а тя се бореше, отпъждаше ги и се надяваше…

Но острите, алчни нокти се връщаха и впиваха в плътта й още по-жестоко, подигравайки се над нейната наивност.

Когато на другия ден, в петъчната сутрин, доктор Сара Рокуел приключи с прегледа, тя сподели мнението си с Рейвън:

— Шийката на матката е затворена. Следователно се предполага, че за момента бременността продължава. Контракциите и кръвотечението, които си имала, може само да показват, че си в процес на изхвърляне…

— Може? Но не е задължително?

— Не, не е задължително. Кръвотечението може да идва от отдалечено от бебето място, например от плацентата, която в момента се приспособява към матката. Бих желала да направя един сравнителен серумен тест за бременност, за да видя каква е разликата с теста от понеделник. Ако хормоналното ниво сега е по-високо, отколкото преди пет дни, тогава всичко се развива нормално.

— А ако е по-ниско?

— Тогава плодът вече не е жизнеспособен и в зависимост от развоя на нещата през следващите няколко дни — без значение дали ще изкараш нещо навън или не, — ще разберем окончателно какво да правим.

— Кога ще имате резултатите от кръвния тест?

— Ще наредя да се действа спешно, което означава, че този следобед трябва да са готови — отговори Сара Рокуел и хвърли съчувствен поглед към изтощеното лице на Рейвън. — А, междувременно, трябва да си почиваш.

— Обещавам.

Сериозният отговор на Рейвън прозвуча като обещание, в което се четеше толкова надежда, че Сара се почувства длъжна да обясни:

— Почивката е за теб, Рейвън, а не за бебето. Все още няма убедителни данни, доказващи, че покоят може да предотврати спонтанен аборт. И те моля да запомниш, че ако изхвърлиш плода, то е защото бременността не е била наред, а не по твоя вина. Както вече ти казах в понеделник, абортите но време на първото тримесечие са често явление при жени, бременни за първи път.

— Да, знам.

„Убедена съм, че на моето бебе няма да му се случи нищо лошо. Почувствах неговата сила, неговото желание да живее и неговата решимост да оцелее — независимо от всичко. Нищо му няма на бебето. Просто нещо не е наред с мене, с моята утроба, разядена от киселина и лед.“

— Нивото е идентично с това от понеделник.

Доктор Рокуел бе обяснила значенията на по-високото и по-ниското хормонално ниво, но не и когато няма промени.

— Това какво означава?

— Означава, че трябва да продължим с наблюденията. И това, че само времето ще покаже. Как се чувстваше през последните четири часа?

„Като на война — помисли си Рейвън. — Жестока битка между борещото се за оцеляване бебе и наранената утроба, опитваща се да го изхвърли от себе си.“

— Кървенето и спазмите продължават.

— Изкара ли и някаква тъкан?

— Не мисля. Не.

— Добре. Тази събота и неделя съм на повикване. Можеш да ми се обадиш по-всяко време. Незабавно ме потърси, ако изхвърлиш тъкан, ако кървенето се увеличи или настъпят други промени, които те безпокоят.

— Добре. Искаш ли да повториш кръвния тест?

— Определено. Чакам те в кабинета си. В понеделник рано сутринта, дори ако кървенето и спазмите спрат окончателно през този уикенд.

„Не можем да заминем за Санта Барбара — шепнеше безмълвно Рейвън на мъничкия живот в себе си. — За съжаление не можем да кажем на татко ти и на сестрите ти какво всъщност става. Само ще отидем при тях и ще им обясним, че сме много болни и не можем да тръгнем, макар че толкова много бихме искали… толкова много.“

Убийствената болка отново се вряза в незарасналата рана и остави Рейвън без дъх. Тя сякаш се опитваше всячески да й попречи да отиде до имението в Бел Еър, защото знаеше, че ако бебето се намира по-близо до семейството си и неговия всесилен любовен кръг, волята му да оцелее щеше да стане още по- силна.

Рейвън реши да стигне до дома на Ник, макар и с цената на всичко. Тръгна най-вече заради Саманта, която не трябваше да си помисля, че и тя като майка й се оправдава с болести. Направи го и заради мъничкото неродено същество в себе си.

По време на краткото пътуване болките изненадващо изчезнаха, като че ли в крайна сметка бяха решили да не пречат на нейната мисия. Но когато колата зави по закътаната в рози алея, водеща към имението на Ник, спазмите се възобновиха с нова сила.

Имаше нужда от малко време, за да се възстанови, да нормализира дъха си и дори да се усмихне. Но това не стана. Намиращите се на алеята Ник и Саманта, които товареха багаж в колата, се запътиха към нея веднага щом я видяха.

Рейвън загаси мотора и възвърна дъха си точно когато Ник й отвори вратата.

— Привет — поздрави тя, изправяйки се, Но в следващия момент се олюля.

— Рейвън!

Ник я хвана преди да е паднала. Кожата й бе студена и влажна. По нездравия цвят на лицето и кръговете около сините очи си личеше, че Рейвън не е добре.

— Какво ти е? — запита с разтреперан глас и Саманта.

— Хранително отравяне — излъга Рейвън. Тя се усмихна окуражаващо на двамата и се облегна на колата. — Добре съм. Няма да припадна — обеща тя на Саманта.

— Хранително отравяне? — повтори учуден Ник.

— Така каза докторът. Предполагам, че виновник е сандвичът, който купих снощи на връщане. Няма нищо сериозно или опасно, но… — Рейвън замълча, нежно изгледа момичето и продължи с извиненията: — Страхувам се, че не съм във форма да пътувам до Санта Барбара.

— Но нали ще се оправиш? — запита Саманта, която бе не толкова разочарована, колкото притеснена за Рейвън.